— Напротив. Смятам се за доста изобретателен. Така няма да съм в пансиона и да се тревожа, а ти няма да си тук сама и окаяна. Ще ти почета, докато ти се приспи
— Ще ми четеш? — повтори тя тихо. — Ще ми четеш на глас?
— Разбира се. Ти няма да виждаш буквите, след като си със сътресение, нали?
— Не — нищо, абсолютно нищо в целия й живот досега, не я бе трогвало толкова. — Би трябвало да те накарам да си вървиш, но така ми се ще да останеш.
— Значи двамата искаме едно и също. Знаеш ли, според анотацията на корицата романът май си го бива. „Непобедим съюз“ — зачете той — „Катарина никога няма да бъде опитомена. Красавицата с червеникави коси и лице на богиня притежава духа на воин и ще рискува всичко, за да отмъсти за смъртта на баща си. Готова е да се омъжи и дори да се люби с най-свирепия си враг.“ — Вдигна вежди — Бива си го това момиче Катарина. А и героят не пада по-долу. „Ян никога няма да се предаде. Смелият и кален в битки лорд от планините, известен като Тъмния господар, е готов да се опълчи срещу враг или приятел, та да защити земите и жена си, заклети врагове, заклети любовници, те образуват съюз, който ги отвежда към съдбата и страстта.“ Отгърна на заглавната страница.
— Звучи интересно, не смяташ ли? А са и красива двойка. Действието се развива в Шотландия през дванадесети век. Катарина е единственото дете на овдовял земевладелец. Оставил я да расте твърде свободно, затова придобила доста мъжки умения: бие се със сабя, стреля с лък, знае да ловува. Организират заговор срещу баща й и го убиват, а тя става единствена наследница на земите. Злият и малко луд злодей иска да й ги отнеме. Но нашата героиня не си оставя магарето в калта.
Бриана се усмихна и хвана ръката на Грей.
— Чел ли си я?
— Прелистих я, докато чаках да платя. Има невероятно еротична сцена на страница двеста петдесет и първа. Но ще стигнем и до нея. Сигурно ще дойдат да ти премерят кръвното и то не бива да е повишено. И е добре да се отървем и от тези улики.
Той събра хартиите, салфетките и чашите от тайната вечеря.
Едва ги натика в торбата и вратата се отвори. Сестра Манион, едра като борец, влезе.
— Времето за посещения почти изтече, господин Тейн.
— Да, госпожо.
— Как се чувствате, госпожице Конканън? Вие ли ви се свят, повдига ли ви се, зрението ви да е неясно?
— Не, не. Чувствам се добре. Дори се чудех…
— Радвам се да го чуя — сестра Манион с лекота пресече очакваната молба да бъде пусната и започна да нанася данни в картона, прикрепен към леглото. — Опитайте се да поспите. На всеки три часа ще ви проверяваме.
Постави табла на нощното шкафче. Бриана хвърли поглед натам и пребледня.
— Какво е това? Нали ви казах, че съм добре. Нямам нужда от инжекция. Грейсън!
— Аз…
Строгият поглед на сестра Манион бързо го измъкна от ролята му на герой.
— Не е инжекция. Трябва да ви вземем малко кръв.
— За какво? — забравяйки всякакво достойнство Бриана се сви назад. — Загубих доста кръв. Вземете от нея.
— Дръжте се сериозно. Дайте ми ръката си.
— Бри, погледни ме — Грей преплете пръсти с нейните. — Обърни се към мен. Разказах ли ти какво ми се случи, когато за пръв път бях в Мексико? Бях се запознал с едни хора и те ме взеха на лодката си. Пътувахме из залива. Беше много красиво. Топъл въздух, кристални сини води. Видяхме малка баракуда да плува редом с нас.
С крайчето на окото си видя сестра Манион да пъха иглата под кожата на Бриана. Стомахът му се сви.
— Както и да е — заговори той забързано. — Един от мъжете взе фотоапарат. Наведе се през борда и мама баракуда изведнъж изскочи от водата. Всички замръзнаха. А тя се навря в обектива и му се хили с всичките си остри зъби. Сякаш му позира. След това се спусна обратно във водата, взе си малкото и се отдалечиха.
— Сега го измисли.
— Самата истина е — възрази той, като продължаваше отчаяно да лъже — нали видях снимката. Доколкото си спомням, я продаде на списанието „Нешънъл Джеографик“ или на „Инкуайърър“. Чух, че продължавал да се навърта из Мексиканския залив с надежда да повтори успеха.
— Готово — сестрата постави памуче в свивката на ръката на Бриана. — Вечерята ви ей сега ще дойде, госпожице, ако я искате след хамбургера.
— Не, благодаря. Ще се постарая да си почина.
— Пет минути, господин Тейн.
Грейсън се почеса по брадичката, когато вратата се затвори зад нея.
— Тук май ни изобличиха.
Сега вече Бриана се нацупи.
— Каза, че ще ги размажеш, ако дойдат с иглите.
— Тя е доста по-едра от мен — наведе се и нежно я целуна. — Горката Бри!
Тя побарабани с пръсти по книгата на леглото до нея.
— Ян нямаше да го допусне.