— За гълтане — тя се засмя. — Ей сега ще донесат закуската. О, сестра Манион каза, че ще ви трябват две табли, едната — за господин Тейн — очевидно развеселена от случката, тя се усмихна и погледна към банята. — Тръгвам след минута, господин Тейн, може да излезете — изрече тя високо. — Каза, че е страшно привлекателен — прошепна на Бриана с дяволита усмивка.
— Такъв е.
— Късметлийка сте. Ще ви донеса обезболяващо.
Щом вратата се затвори. Грей излезе от банята със свъсени вежди.
— Тази жена да няма вграден радар?
— Наистина си бил там. О, Грей, помислих, че си намерил къде да полегнеш. Цяла нощ ли не си спал?
— Свикнал съм да стоя буден през нощта. Е, ти изглеждаш много по-добре — приближи се; на лицето му се изписа истинско облекчение. — Много по-добре.
— Не искам да си представям как изглеждам. А ти очевидно си изморен.
— Вече не чувствам умора, а глад — притисна стомаха си с ръка. — Но не съм уморен. Как мислиш, какво ли ще ни дадат за закуска?
— Нали не възнамеряваш да ме отнесеш до къщата?
— Напротив — Грей заобиколи колата и отвори вратата. — Лекарят каза, че може да се прибереш, ако не се преуморяваш, ако почиваш следобед и не вдигаш тежко.
— Нищо не вдигам, както виждаш.
— Не, аз ще го сторя — като пазеше рамото й, той я вдигна на ръце. — Твърдят, че жените смятат подобно отношение за романтично.
— При други обстоятелства. Мога да ходя, Грейсън. Краката ми са наред.
— И слава Богу! — целуна я по носа. — Казвал ли съм ти, че са страхотни?
— Май не — тя се усмихна, независимо че той притисна рамото й, а гърдите я боляха. Важното е, реши тя, че се бе сетил. — Е, щом ще се правиш на Тъмния господар, отнеси ме вътре. Очаквам да ме целунеш истински.
— Станала си ненаситна, откакто си удари главата — той я понесе по алеята. — Но вероятно ще трябва да изпълнявам капризите ти.
Преди да достигнат вратата, тя се отвори със замах и Маги изскочи отвътре.
— Ето ви най-после. Имам чувството, че чакам от часове. Как си?
— Глезят ме. И ако вие всичките не внимавате, ще взема да свикна.
— Внеси я, Грей. Има ли нещо, което да трябва да взема от колата?
— Около един хектар цветя.
— Ще ги прибера.
Тя се втурна да изпълни задачата. В този момент семейство Карстсърс се завтече по коридора.
— О, Бриана, горкото дете! Толкова се тревожехме. Джони и аз почти не мигнахме, като си представяхме, че си в болницата. Толкова потискащо място. Не мога да си обясня как човек се хваща на работа там. Искаш ли чай или влажна кърпа на главата? Нещо друго?
— Не, благодаря, Айрис — увери я Бриана, когато най-сетне успя да се обади. — Съжалявам, че сте се безпокоили. Дребна робота.
— Глупости! Катастрофа, нощ в болница, сътресение на мозъка… Боли ли те главата?
Започваше да я наболява.
— Радвам се, че отново си у дома — обади се и Карстеърс, като потупа съпругата си по ръката, за да я успокои.
— Надявам се госпожа О̀Мейли да се е погрижила за вас.
— Тя е истинско съкровище, уверявам те.
— Къде искаш да сложа цветята, Бри? — попита Маги иззад многото букети.
— Ами…
— Ще ги отнеса в стаята ти — реши Маги. — Роуган ще намине да те види веднага щом Лиам се събуди. Всички от селото се обадиха да питат за теб и изпратиха толкова сладкиши, че можеш да изхраниш цяла армия повече от седмица.
— Ето го нашето момиче.
Бършейки ръце в престилката, Лоти се зададе от кухнята.
— Лоти? Не знаех, че си тук?
— Разбира се, че съм тук. Нали трябва да се уверя как ще се настаниш и дали ще има кой да се грижи за теб? Грейсън, отнеси я в стаята й. Трябва да си почива.
— О, Грейсън, пусни ме!
Той само я стисна по-силно.
— Ние сме повече. И ако не се държиш прилично, няма да ти дочета романа.
— Това са глупости — докато роптаеше, Грей я положи на леглото. — То си е все едно отново да съм в болницата.
— Стига си мърморила. Ей сега ще ти направя чай — Лоти започна да оправя възглавницата, да приглажда чаршафите. — След това ще поспиш. Толкова много хора ще минат да те видят, трябва да си отпочинала.
— Поне ми дайте плетката.
— Ще решим това по-късно. Грей, остани тук. Внимавай да не става
Бриана се нацупи и скръсти ръце.
— По-добре и ти си върви, след като не си на моя страна.
— О, най-после пролича истинската ти същност — той се облегна на вратата, без да откъсва поглед от нея. — Доста си опърничава, не смяташ ли?
— Опърничава, така ли? Не желая да ми нареждат какво да правя и това ме нрави опърничава?
— Цупиш се и се оплакваш, че се грижат за теб. Това наричам опърничавост.
— Добре опърничава съм.
— Време е за лекарството — извади шишенцето от джоба и отиде в банята да напълни чаша с вода.