Странно обезпокоен, той излезе навън.
— Прекалено много натоварваш ръката си.
— Лекарят каза, че е добре да я движа — погледна го през рамо. Устните й се усмихваха, но не и очите, беше така от дни насам. Той така бързо се отдалечаваше от нея, че тя не успяваше да го догони. — Вече почти не ме боли. Денят е великолепен, нали? Семейството, което сега гостува, замина за плажа при Балибъниян. Татко ни водеше там с Маги понякога; плувахме и ядяхме сладолед.
— Ако ти се ходи на плаж, трябва само да ми кажеш. С удоволствие ще те откарам.
Нотките в гласа му я накараха да се стегне. Движенията и сякаш станаха по-отсечени, докато сваляше поредната калъфка.
— Предложението ти е много мило, Грейсън. Но не разполагам с време да отида до морето. Имам работа.
— Ти непрестанно работиш — избухна той внезапно. — Пансионът ще те довърши. Ако не готвиш, търкаш подове; ако не си се захванала с подовете, миеш чинии. По дяволите, Бриана! Та това е само една къща.
— Не — сгъна калъфката на две, после още на две и я сложи в кошницата. — Това е моят дом и ми доставя удоволствие да готвя, да го чистя и да мия.
— И да не виждаш нищо отвъд него?
— А ти накъде си се загледал, Грейсън Тейн и защо то да е толкова важно? — потисна гнева и го смени с ледени нотки. — Кой си ти и с какво право ме критикуваш, че се старая да си изградя дом?
— Това дом ли е, или капан?
Тя се извърна. Очите й не бяха нито гневни, нито ледени, а пълни с тъга.
— Наистина ли си задаваш този въпрос? Мислиш, че едно място е като друго и това е напълно в реда на нещата? Ако наистина така смяташ, то аз те съжалявам.
— Не ми е нужно твоето съчувствие — не се стърпя той. — Искам единствено да кажа, че работиш прекалено усилено за прекалено малко.
— Не съм съгласна, а и не само това имаше предвид. Но вероятно само толкова можеш да кажеш — наведе се и взе кошницата. — А това е доста повече, отколкото си ми казал през последните пет дни.
— Не ставай глупава! — посегна да вземе кошницата от ръцете й, но тя ядосано се отдръпна. — През цялото време говоря с теб. Дай ми кошницата!
— Сама ще си я нося. Не съм инвалид — обзе я нетърпение и тя подпря кошницата на бедрото си. — Уж ми говориш, но всъщност не. Така е през последните дни, Грейсън. Не си споменал и думичка за мен или за онова, което наистина ти е в главата, или какво чувстваш. Нищо не казваш. Не само не говориш на мен, но не ме и докосваш. Няма ли да е по-честно да си признаеш, че вече не ме желаеш?
— Недей!
Тя вече минаваше покрай него. За миг се изкуши да я спре, но се въздържа.
— Как може да ти хрумне подобна мисъл?
— А как не, като гледам как отминават нощите — вратата почти се затръшна в лицето му. — Спиш при мен, но не ме докосваш. А ако аз те приближа, ми обръщаш гръб.
— Та ти току-що излезе от шибаната болница!
— Оттогава минаха вече две седмици. И не псувай. А дори и да псуваш, недей да лъжеш — Бриана постави кошницата върху кухненската маса. — Нямаш търпение да се ометеш, а не знаеш как да го сториш елегантно. — извади чаршаф, сгъна го и продължи: — Да не говорим, че съм ти омръзнала, а нямаш представа как да ми го съобщиш.
— Пълни щуротии! Пълни!
— Странно е как ти липсват думи, когато си ядосан. — продължаваше да сгъва чаршафа. — И сигурно си мислиш: „Горката Бри. Сърцето й ще е сломено заради мен.“ Мога да те уверя, че няма да стане — още едно сгъване и чаршафът представляваше стегнат квадрат. — Справях се, преди да се появиш, и ще продължа да го правя.
— Доста хладни думи от човек, който твърди, че е влюбен.
— Да, влюбена съм в теб — извади следващия чаршаф и спокойно започна процедурата. — И се чувствам малко като глупачка да се влюбя в такъв страхливец, който се паникьосва от собствените си чувства. Страхува се от любов, тъй като не я е получил в детството си. Страхува се да изгради дом, защото никога не е имал такъв.
— Не говорим за моето минало — сряза я Грей.
— Разбира се. Въобразяваш си, че го можеш и го правиш всеки път, когато се качиш на поредния самолет или влак. Но не можеш да избягаш. Както и аз не мога да се преструвам, че седейки на едно място, съм била щастлива. И аз съм се разминала донякъде с обичта през детството, но не се боя от това.
Вече поуспокоена, тя сложи втория чаршаф върху първия.
— Не се боя да те обичам, Грейсън. Не ме е страх да те пусна да си идеш. Но се опасявам, че и двамата ще съжаляваме, ако не се разделим честно.
Не му убягна спокойното разбиране в погледа и.
— Не знам какво искаш, Бриана.
Но истината бе, че за пръв път в съзнателния си живот не знаеше какво иска самият той за себе си.