— Не знам. Как мога да знам? Вече имам чувството, че и двамата са ми напълно непознати.
— Той те обичаше, Маги — Роуган се надигна, за да застане до нея. — Знаеш го отлично.
— Да — тя се облегна на него, — но не знам какво изпитвам.
— Според мен е редно да направим опит, да открием Аманда Доуърти — започна Бриана — и…
— Не мога да разсъждавам — сестра й притвори очи. Беше обзета от твърде силни чувства, за да успее да вземе правилното решение. — Нужно ми е време да премисля, Бри. Чака толкова отдавна, още малко време няма да навреди.
— Съжалявам, Маги.
— Не си слагай и това бреме на раменете. И без това си претоварена. Дай ми няколко дни, Бри, и тогава ще решим заедно какво да правим.
— Разбира се.
— Бих искала да задържа писмата.
— Добре.
Маги се приближи и погали бледото лице на сестра си:
— Той и теб обичаше, Бри.
— По свой начин.
— По всякакъв начин. Ти бе неговият ангел, неговата изящна хладна роза. Не се тревожи. Ще намерим начин да предприемем най-доброто.
Грей не се разстрои, когато от оловното небе отново заваля дъжд. Стоеше на парапета на превърналия се вече в руини замък и гледаше към лениво течащата река. Вятърът виеше и стенеше около останките от каменните стени. Като че ли бе съвсем сам не само на това място, не само в тази държава, но и в целия свят.
По негова преценка тук бе идеално място за убийство.
Жертвата може да бъде примамена в замъка, после да бъде преследвана но древните виещи се каменни стълби, да бяга безпомощно нагоре, докато и последният лъч надежда се стопи. Спасение няма да има.
Тук, където от стари времена се е ляла кръв, стичала се е по камъните и е прониквала дълбоко в пръстта. Мястото беше идеално за извършване на убийство — не в името на Господ, не за родината, а за удоволствие.
Грей вече бе създал образа на престъпника, представяше си го наведен напред, а ножът проблясва със сребърни оттенъци на оскъдната светлина. Бе измислил и жертвата и познаваше нейния ужас и болка. Образите на героя и жената, които щеше да обича, бяха така ясни пред очите му, колкото реката пред него.
Знаеше, че скоро ще трябва да започне да ги вае с думи. При писането най-голямо удоволствие му доставяше да накара героите си да започнат да дишат, да ги обвие в плът и кръв. Да се рови в миналото им, да открива потиснатите им страхове, всичките им премеждия.
Може би защото самият той нямаше минало. Сам се бе изградил, пласт след пласт, така вещо и детайлно, както създаваше характерите на героите си. Бе решил да се превърне в Грейсън Тейн и умението му да съчинява истории му помогна да се превърне донякъде в човека, който и какъвто бе искал.
Не смяташе, че скромничи, но не се възприемаше като нещо повече от добър писател, вещ разказвач. Първоначално започна да пише за развлечение и признаваше, че е имал късмет, когато успя да накара читателите да му обърнат внимание.
Бриана бе права. Не изпитваше, никаква потребност да бъде писател от величината на Йейтс. Стигаше му да е добър писател, за да си изкарва прехраната и да прави каквото пожелае. Ако си велик писател, това влече отговорности и очаквания, с каквито не желаеше да се сблъсква. А онова, с което Грей не искаше да се сблъсква, той просто избягваше.
Но имаше моменти, като сегашния, когато се чудеше какво ли е да имаш корени, род, пълноценно семейство и родина. Какво ли са изпитвали хората, изградили този замък, онези, които са се били тук, умрели тук? За какво са копнеели? И как е възможно битки, водили се толкова отдавна, да изпълват пространството с кънтенето от ударите на меч върху меч?
Затова избра Ирландия: заради историята, заради умението на хората да разказват преданията от поколение на поколение. Заради хората, призна пред себе си той, като Бриана Конканън.
Странно, но и интересно, че тя толкова прилича на онова, което иска да представлява героинята му.
Като физика бе идеална — мека, лъчезарна красота, изящни движения, сдържана. Но под повърхността, като пълна противоположност на откритото гостоприемство, прозира отчужденост и тъга. Доста е сложно, мина му през ума, докато дъждовните капки се стичаха по лицето му. Допадаха му контрастите и заплетените характери — гледаше на тях като на загадки, които чакат разрешение. Кое кара очите й да гледат така притеснено понякога или да се обгражда със студенина като защита срещу нещо?
Щеше да е интересно да разбере.
ТРЕТА ГЛАВА
В първия момент при връщането му в пансиона реши, че е излязла. Съсредоточен като куче надушило диря, се отправи към кухнята. Дочу гласа й — мек, тих и леден — и спря. Без да се замисля, че е невъзпитано да подслушва, той се насочи към вратата на гостната.