— Щях да сляза да поговоря с теб — беше напрегнат. Обърна се към нея. Копнееше да разбере какво мисли, ала тя се бе затворила в себе си. — Смятам да стигна до Дъблин тази вечер.
— Пътят не е кратък, но още известно време ще е светло.
— Бриана…
— Искам да ти дам това — прекъсна го тя припряно. „Моля те, сякаш казваше, да не просим, никакви извинения, никакви оправдания.“ — За тебе е.
Погледна към ръцете й. Спомни си, че в нощта, когато нахълта в стаята й и предизвика кавга, тя плетеше с тъмнозелената прежда. Тя се беше разпиляла по бялата й нощница.
— Изплела си я за мен?
— Да. Жилетка. Можеш да я носиш през есента и зимата — приближи се до него, за да я премери. — Удължих малко ръкавите. Имаш дълги ръце.
И без това неспокойното му сърце трепна, когато докосна жилетката. През целия му живот никой никога не бе правил нещо за него.
— Не знам какво да кажа.
— Всеки път, когато ти ми правеше подарък, ми казваше просто да ти благодаря.
— Права си — взе дрехата, усети колко е мека и топла. — Благодаря.
— Няма защо. Да ти помогна ли? — без да дочака отговор, взе жилетката, сгъна я внимателно и я сложи в куфара. — Знам, че имаш по-голям опит от мен в приготвянето на багажа, но вероятно ти е досадно.
— Моля те недей — хвана я за рамото, но тъй като тя не го погледна, се отдръпна. — Имаш пълното основание да си разстроена.
— Напротив. А и не съм разстроена. Не си ми давал никакви обещания, Грейсън, така че не си нарушил нищо. Знам колко важно е за теб. Провери ли по чекмеджетата? Удивително е какви неща забравят хората.
— Трябва да тръгвам, Бриана.
— Знам.
За да намери работа на ръцете си, тя започна да отваря чекмеджетата и видя, че всички са празни.
— Не мога да остана повече. С всеки изминал ден става все по-трудно. И не мога да ти дам онова, от което се нуждаеш. Или смяташ, че се нуждаеш.
— Остава да ми кажеш, че притежаваш душата на циганин. Няма нужда. Сигурна съм, че е така — затвори последното чекмедже и отново се извърна към него. — Съжалявам за онова, което ти казах преди малко. Не искам да си спомняш лошите думи между нас, когато имаше толкова хубави неща.
Отново бе събрала ръце — сигурен признак, че се владее.
— Да ти приготвя ли храна за път? Или термос с чай?
— Престани да се правиш на съвършената домакиня. По дяволите! Изоставям те. Заминавам си!
— Тръгваш — поправи го тя с хладен, спокоен глас, — както винаги си казвал, че ще постъпиш. За съвестта ти може да е по-лесно, ако заридая, започна да те моля, направя сцена, но това не би ми подхождало.
— Е, значи така стоят нещата.
Гневно хвърли чифт чорапи в куфара.
— Ти направи своя избор и аз ти желая щастие. Добре дошъл си, разбира се, ако наминаваш насам.
Изгледа я и затвори куфара.
— Ще те уведомя, ако ще пътувам насам.
— Дай да ти помогна да си изнесеш нещата.
Посегна да вземе сака, но той го грабна.
— Аз ги внесох, аз ще ги изнеса.
— Както искаш — после тя сломи сърцето му: пристъпи към него и леко го целуна по бузата. — Всичко най-добро, Грейсън.
— Довиждане, Бри — слязоха заедно по стълбите. До входната врата той не каза нищо. — Няма да те забравя.
— Надявам се.
Извървя част от пътя до колата с него, спря на градинската алея, изчака го да натовари багажа и да се настани зад волана. Усмихна се, вдигна ръка за поздрав и тръгна към къщата, без да погледне назад.
Час по-късно бе сама в гостната и кърпеше. Дочу смях през прозореца и за миг затвори очи. Когато Маги влезе с Роуган и бебето, тя късаше конеца и се усмихна.
— Доста късно идвате тази вечер.
— Лиам е неспокоен — обясни сестра й, седна и протегна ръце, за да вземе бебето от баща му. — Решихме, че иска компания. А и ти си истинска наслада за очите — господарката на къщата кърпи в гостната си.
— Поизоставила съм някои неща. Искате ли да пийнете нещо? Роуган?
— Бих пил нещо. Маги?
— Едно уиски ще ми се отрази добре.
— Бри?
— Да, благодаря, и за мен — вдяна иглата, направи възелче. — Как върви работата, Маги?
— Чувствам се чудесно, че отново правя стъклените си скулптури — тя залепи звучна целувка върху устните на Лиам. — Днес завърших една. Идеята ми я подсказа Грей, докато разказваше за развалините, които толкова го впечатляват. Според мен се получи добре.
Взе подадената от Роуган чаша:
— Е, да пием за една спокойна нощ.
— И аз искам същото — съгласи се съпругът й и отпи.
— Според Лиам е грехота часовете между два и пет сутринта да се проспиват — младата жена се засмя и вдигна бебето на рамо. — Искахме да ти кажем, Бри, че детективът е открил следите на Аманда Доуърти… Как се казваше онова място, Роуган?