— Мичиган. Открил е човека, за когото се е омъжила — хвърли поглед към съпругата си. — И детето.
— Родила е дъщеря, Бри — пророни Маги, като прегърна собственото си дете. — Открил е акта за раждане. Аманда я е кръстила Шанън.
— На името на реката — прошепна Бриана и усети, че е готова да се разплаче. — Маги, ние имаме сестра.
— Да. И скоро — за добро или лошо — вероятно ще я открием.
— Надявам се. О, толкова се радвам, че дойдохте да ми съобщите! — наистина й помогна малко; притъпи част от болката в сърцето. — Ще ми е приятно да мисля за това.
— Вероятно известно време ще се наложи само да мислите — предупреди Роуган. — Следата, на която е попаднал, е от преди двадесет и пет години.
— Ще проявим търпение — отвърна тя простичко.
Далеч не толкова сигурна в своите чувства, Маги премести бебето и смени темата:
— Искам да покажа творбата, която завърших, на Грей и да видя дали ще познае откъде ми е дошло вдъхновението. Къде е той? Работи ли?
— Замина.
Бриана внимателно прокара иглата през илика.
— Къде замина? В кръчмата ли?
— Не, струва ми се в Дъблин или където го завлече импулсът.
— Искаш да кажеш, че си е тръгнал? Напуснал е?
Тя се изправи и бебето се размърда при рязкото движение.
— Да. Преди час.
— И ти седиш тук и шиеш?
— А какво да правя? Да се налагам с камшик ли?
— Той заслужава да бъде наложен с камшик. Проклетият янки! И като си помисля, че го харесвах.
— Маги — Роуган положи предупредително ръка върху нейната. — Добре ли си, Бриана?
— Да, благодаря, Роуган. Не говори така, Маги. Той направи онова, което е най-добре за него.
— Хич не ме интересува кое е добре за него! Ами ти? Вземи бебето, ако обичаш — нареди тя нетърпеливо на съпруга си. След това отиде и коленичи до сестра си. — Знам какво изпитваш към него, Бри и затова не разбирам как е могъл така да си тръгне. Какво каза, когато го помоли да остане.
— Не съм го молила.
— Не си! Защо, по дяволите, не си?
— Защото щеше да ни направи и двамата нещастни — убоде палеца си и мислено изруга. — А и аз си имам гордост.
— Тя много ще ти помогне, няма що! Вероятно си предложила да му приготвиш сандвич за из път.
— Да
— Уф! — възмутена, Маги се надигна и започна да кръстосва из стаята. Много си упорита. Винаги си била такава.
— Не се съмнявам, че твоето избухване много помага на Бриана — обади се Роуган.
— Исках само… — улови погледа на съпруга си и прехапа език. — Прави сте, разбира се. Извинявай, Бри. Ако искаш, ще поостана малко да ти правя компания. Или да взема някои неща за детето и тук да прекараме нощта.
— Вашето място е във вашия дом. Ще се оправя, Маги. Винаги съм се оправяла.
Грей почти бе стигнал в Дъблин, а романът продължаваше да го безпокои Краят на книгата, проклетият край, просто не бе убедителен. Затова бе така раздразнен трябваше да изпрати по пощата ръкописа на Арлийн и вече да го е забравил. Ако го беше сторил, сега развръзката нямаше да го тормози така щеше да се е захванал със следващата история.
Но не можеше да започне следваща, преди да е приключил с тази.
Макгий си замина, защото приключи онова, за което бе дошъл в Ирландия. Отиваше си, за да продължи с живота си, работата си. Трябваше да си върви, защото… защото трябваше, реши Грей раздразнено.
А Талия бе останала, защото нейният живот бе свързан с къщурката, със земята, с хората наоколо. Тя бе щастлива там така, както другаде не можеше да бъде, Бриана… Талия, поправи се той, щеше да повехне без своите корени.
Краят не бе лишен от смисъл. Напълно допустим за героя и настроенията му.
Тогава защо го измъчваше като зъбобол? Тя не го помоли да остане. Не пророни нито една сълза. Когато си даде сметка, че отново се е замислил за Бриана, а не за Талия, изруга и натисна педала на газта.
Така трябва да бъде, напомни си той. Бриана бе разумна, трезва жена. Това бе едно от нещата, заради които й се възхищаваше. Ако го обичаше толкова, колкото твърдеше, можеше поне да каже, че ще й липсва.
Не искаше да й липсва. Не искаше запалена светлина да го чака на прозореца или да му кърпи чорапите, или да глади дрехите му. И най-вече не желаеше да обсебва съзнанието му.
Той беше свободен и необвързан както винаги. Както искаше да бъде. Имаше места, които трябваше да посети, още една карфичка в картата на видяно вече място. Малка ваканция преди рекламната обиколка и след това — нови хоризонти за изследване.
Такъв бе неговият живот. Нетърпеливо забарабани с пръсти по волана. Такъв живот му допадаше. И той отново му се посвещаваше, както направи и Макгий. Съвсем като Макгий, помисли си навъсено. Светлините на Дъблин светеха примамливо. Успокои се, когато ги видя; беше пристигнал, където възнамеряваше. Не се дразнеше от уличното движение. Разбира се, че не се дразнеше. Или пък от шума. Просто отдавна не е бил в голям град.