Трябва да намери хотел, да се регистрира. Ще се поразходи след дългия път, ще пийне едно или две.
Грей спря до бордюра, отпусна глава назад. Всичко, което му трябваше, бе легло, питие и тиха стая. По дяволите, така е!
Бриана стана в зори. Глупаво бе да лежи в леглото и да се преструва, че може да поспи. Замеси тестото за хляба и го остави да втасва, преди да направи чай.
Взе си чашата и излезе в задната градина, но продължи да е неспокойна. Дори разходката из оранжерията не й достави очакваното удоволствие, затова се върна в къщата и приготви масата за закуска. Хубаво бе, че гостите й си заминаваха рано. До осем вече им бе приготвила храна за из път и се бяха сбогували.
Но сега бе сама. Убедена, че всекидневните й задължения ще я утешат, тя разтреби кухнята. На втория етаж се захвана да оправя леглата, изпъна чаршафите, които бе свалила от простора предишния ден. Събра влажните хавлиени кърни, подмени ги.
И повече не можеше да се отлага. Не бива. Отправи се бързо към стаята на Грейсън. Трябваше да я почисти от праха. Нежно прокара пръст но ръба на бюрото. Стисна устни и оправи стола.
Не предполагаше, че ще изпита такава празнота?
Разтърси рамене. В края на краищата ставаше въпрос за стая; чака се следващият гост. И първият, който дойде, ще го настани тук, обеща си тя. Щеше да е разумно. Щеше да помогне.
Отиде в банята, взе употребяваните пешкири, вече изсъхнали. По тях още се улавяше неговият мирис.
Болката я завладя така силно, така неочаквано, че почти залитна. Слепешком отиде до леглото, седна, зарови лице в кърпите и зарида.
Грей я чу да плаче още докато изкачваше стълбите. Дълбоката скръб, която усети, го потресе и го накара да забави крачка, преди да застане пред нея.
Видя я: беше седнала на леглото, люлееше се напред-назад, за да намери утеха, а лицето й бе заровено в пешкирите.
Не е хладна или сдържана, отбеляза той. Нито трезво мислеща.
Прокара ръце по лицето си, за да премахне част от умората от пътя и вината.
— Е — започна той непринудено, — признавам, че успя да ме подведеш.
Тя сепнато вдигна глава и Грей успя да забележи дълбоката мъка в очите й и сенките под тях. Понечи да стане, но той й махна с ръка.
— Не, не спирай да плачеш. Напротив, продължавай. Радвам се да видя колко си била неискрена: „Да ти помогна с багажа, Грей. Ще ти приготвя храна за из път. Мога да се справя без теб.“
Бриана се опита да спре сълзите си, но не успя. Продължиха да се леят и тя отново зарови лице.
— За малко да ти повярвам. Та ти не се обърна да ме погледнеш. Ей това не е наред със сцената — той застана до нея и дръпна пешкира. — Ти си безнадеждно влюбена в мен, Бриана, нали? Напълно: без номера, обвързвания и тривиални фрази.
— О, върви си! Защо се върна?
— Забравих някои неща.
— Нищо няма тук.
— Ти си тук — коленичи пред нея, взе ръцете й, за да не скрие отново сълзите си. — Чакай да ти разкажа една история. А ти, ако искаш, продължавай да плачеш — разреши й той, когато тя отново направи опит да освободи ръцете си. — Но ме слушай. Мислех, че трябва да си тръгне. Говоря за Макгий.
— Върнал си се, за да говорим за романа ти?
— Чакай да чуеш историята. Смятах за редно да си тръгне. Какво от това, че държи на Талия, както не е държал на никого? И какво, че тя го обича, че го промени, както и целия му живот? Между тях беше свършено. Те са толкова различни във всяко отношение, нали така?
Търпеливо изчака още една сълза да се стече по бузата й. Знаеше, че тя безуспешно се опитва да се овладее.
— Той е самотник — продължи Грей. — Винаги е бил самотник. Какво, по дяволите, ще прави прикован към някаква къщурка в западната част на Ирландия? А тя го остави да си тръгне, защото е толкова упорита, горда и влюбена, че не е в състояние да го помоли да остане. Това ме тормозеше през цялото време. От седмици. Влудяваше ме. И по време на пътуването ми до Дъблин не престанах да го обмислям. Въобразявах си, че така ще те прогоня от мислите си. И изведнъж си дадох сметка, че той няма да си тръгне и тя няма да го остави да я напусне. О, и двамата ще оцелеят един без друг, защото са родени да оцеляват, но никога няма да са завършени и цели. Не и по начина, както са цели, когато са заедно. Затова във фоайето на хотела в Дъблин преработвах края на романа.
Тя преглътна сълзите и обидата:
— Е, решил си проблема. Браво на теб.
— Един от тях. Никъде няма да ходиш, Бриана! — стисна я по-здраво, за да й попречи да побегне. — Когато приключих с книгата, реших, че ще пийна нещо и ще си легна. Вместо това се качих в колата, обърнах я и се върнах тук. Защото бях забравил, че съм прекарал шестте най-щастливи месеца от живота си тук. Бях забравил, че искам да те слушам да пееш в кухнята сутрин и да те виждам, когато погледна през прозореца. Забравих, че да оцелееш, не винаги е достатъчно. Моля те, погледни ме!