Тя вдигна очи, а той изтри една сълза с палец, после преплете пръсти с нейните.
— И преди всичко, Бриана, забравих да ти кажа, че те обичам.
Тя не промълви нищо, защото риданията я задушаваха. Две сълзи тупнаха върху свързаните им ръце.
— Това бе неочаквано и за мен — промърмори той. — Или по-точно шок. Все още не знам как да се справя. Никога не съм искал да изпитвам такова чувство към някого и докато не те срещнах, беше лесно. А сега това значи обвързване, отговорности, означава също, че вероятно мога да живея без теб, но никога няма да се чувствам цял без теб.
Нежно вдигна сключените им ръце до устните си и вкуси сълзите й.
— Реших, че ще се съвземеш бързо, след като ме изпрати по този начин снощи. Това ме паникьоса. Канех се да те умолявам и уговарям и затова, когато те чух да плачеш, бе като музика за ушите ми.
— Искал си да плача?
— Може би. Всъщност да — пусна ръцете й и стана. — Знам, че ако снощи бе поциврила на рамото ми, ако ми беше казала да остана, щях да го сторя. След това можех да кажа, че ти си виновна.
Тя леко се усмихна и избърса сълзите.
— Щях да направя нещата лесни за теб, така ли?
— Не — той се извърна да я погледне. Тя бе така съвършена с късата престилка, косите, изскочили от фибите и стичащите се по лицето сълзи. — Трябваше да стигна сам дотук, така че да няма кого да обвинявам освен себе си, ако нещо не потръгне. Искам да ти кажа, че много ще се старая всичко да е наред.
— Искаш да се върнеш?
Тя стисна здраво ръце. Можеше ли наистина да се надява?
— Малко или много. По-скоро много — паниката все още не го напускаше. Надяваше се да не му личи. — Казах ти, че те обичам, Бриана.
— Чух. Запомних го — надигна се и успя да се усмихне. — Човек никога не забравя първия път, когато чуе тези думи.
— Аз ги чух за пръв път от теб, когато те любих за пръв път. Надявах се отново да ги чуя.
— Обичам те, Грейсън! Знаеш, че те обичам.
— Ще видим дали не ме лъжеш.
Бръкна в джоба и извади малка кутийка
— Нямаше защо да ми купуваш подарък. Достатъчно е, че се върна у дома.
— Доста мислих за това, докато карах от Дъблин насам. Да се върна у дома. Това ми е за пръв път — подаде й кутийката. — Искам да го превърна в навик.
Тя я отвори, залитна и се подпря с ръка на леглото, за да седне.
— Изтормозих управителя на хотела в Дъблин, докато не нареди да отворят магазина за бижута. Вие, ирландците, сте толкова сантиментални. Дори не се наложи да го подкупвам — преглътна. — Мислех си, че ще имам по-голям късмет, ако ти поднеса традиционния пръстен. Искам да се омъжиш за мен, Бриана. Искам да имаме общ дом.
— Грейсън…
— Знам, че не съм стока — продължи той. — Не те заслужавам. Но ти така и така ме обичаш. Мога да работя навсякъде и ще ти помагам из пансиона.
Сърцето й преливаше от щастие, докато го гледаше. Той я обичаше, желаеше я, искаше да остане.
— Грейсън…
— Е, ще се налага да пътувам от време на време — не й позволи да продължи той, ужасен да не би да му откаже. — Но не толкова, колкото преди. А и ти ще идваш с мен понякога. Винаги ще се връщаме тук, Бри. Винаги. Това място значи за мен почти толкова, колкото и за теб.
— Знам. Аз…
— Не можеш да знаеш — прекъсна я Грей. — Аз самият не знаех, докато не го напуснах. Тук е у дома. Ти си моят дом. Това не е капан. Тук е храм. Шанс. Искам да създам семейство тук — прокара ръка през косата си, а тя не откъсваше очи от него. — Божичко, точно това искам: деца, дългосрочни планове, бъдеще. Никой не може да те обича като мен, Бриана. Искам да ти се врека — едва дишаше. — От този ден, от този час.
— О, Грейсън… — произнесе името му, задавена от вълнение. Мечтите явно можеха да се сбъдват. — Аз…
— Никога не съм обичал друга, Бриана. Ще те пазя. Кълна се. И ако приемеш…
— Млъкни най-после — нареди му тя през смях и сълзи, — за да мога да ти кажа „да“.
— Да? — Изправи я от леглото и се взря в очите й. — Няма да ме измъчваш и да ме караш да страдам преди това?
— Отговорът ми е „да“. Просто да — обви врата му с ръце и положи глава на рамото му. Усмихна се. — Добре дошъл вкъщи, Грейсън.