Видя я да разговаря по телефона. Ръката й си играеше с шнура — жест, който показваше, че е разгневена или нервна. Не виждаше лицето й, но вдървено изправените гръб и рамене говореха достатъчно за настроението й.
— Току-що влизам, майко. Отскочих до селото за някои неща. Имам гост.
Последва пауза. Грей забеляза как тя вдигна ръка и разтърка слепоочието си.
— Да, знам. Съжалявам, че съм те разстроила. Ще намина утре. Мога…
Млъкна, очевидно прекъсната от някаква остра забележка от другия край на телефона. Той потисна желанието си да влезе в стаята и да масажира напрегнатите й рамене.
— Утре ще те заведа където искаш. Никога не съм казвала, че съм прекалено заета. Съжалявам, че не се чувстваш добре. Да, и ще напазарувам. Не ми представлява никакъв проблем. Да, преди обяд, обещавам. Трябва да приключвам вече. Сложила съм сладкиш във фурната. Да ти донеса ли от него? Утре, майко, обещавам — сбогува се и се обърна. Отчаянието, изписано на лицето й, прерасна в изненада при вида на Грей. Страните й поруменяха. — Тихо се движиш. Не чух кога си влязъл.
— Не исках да преча — не показа никакво смущение, че бе подслушал разговора й. — Майка ти наблизо ли живее?
— Не е далеч — говореше сдържано, но той долови обхваналия я гняв. Докато подслушваше, почувства мъката й, но очевидно не смяташе за важно да се извини. — Ще отида да донеса чая.
— Не бързай. Ще почакам да се опече сладкишът.
Тя го изгледа втренчено, преди да заяви:
— Излъгах. Държа да ти кажа, че къщата ми е отворена за теб, но не и личният ми живот.
Той кимна:
— А аз държа да ти кажа, че вечно си завирам носа в хорските работи. Разстроена си, Бриана. Може би искаш чаша чай?
— Вече пих, благодаря — раменете й останаха сковани, докато пресичаше стаята. Понечи да мине край него, но той я спря с леко докосване. Очите му бяха изпълнени с любопитство — това й беше неприятно; в тях имаше и съчувствие — не го искаше.
— Писателите като добрите кръчмари очевидно винаги са склонни да изслушват хорските разкази.
Тя мръдна. Движението бе едва забележимо, но достатъчно, за да постави дистанция между тях и да е сигурна, че е разбрал какво му казва.
— Винаги съм се чудила на хора, които изпитват необходимост да споделят личните си проблеми с човека, който им поднася бирата. Ще ти сервирам чая в гостната. Твърде много работа имам в кухнята, за да се нуждая от компания.
Грей прокара език по устните си, докато тя се отдалечаваше. Даде си сметка, че току-що бе поставен на място.
Бриана не се сърдеше за проявеното от американеца любопитство. Самата тя имаше въпроси. Обичаше да слуша за живота и семействата на хората, които минаваха през дома й. Може и да не бе честно, но предпочиташе да не говори за себе си. Много по-уютно се чувстваше в ролята на слушател. Така бе по-безопасно.
Не му се сърдеше. От опит знаеше, че гневът не разрешава проблемите. При повечето сблъсъци търпението, възпитанието и спокойният тон действаха като по-ефективен щит и оръжие. Те й послужиха по време на вечерята и докато приключат, сякаш възстановиха нормалните взаимоотношения между хазяйка и гост. На любезната му покана да отидат заедно в селската кръчма бе не по-малко любезно отказано. Бриана прекара приятен час, през който дочете романа му.
Сега, след като закуската бе привършила, а чиниите — измити, тя се готвеше да отиде с колата при майка си и да посвети останалата част от сутринта на Маив. Маги щеше да се ядоса, ако узнае. Но сестра й не разбираше, че не е толкова трудно и съвсем не е досадно, да изпълнява изискванията на майка им да й отделя време и грижи. Като се изключат някои неудобства, все пак ставаше въпрос за няколко часа.
Преди близо година, преди успехът на Маги да направи оттеглянето на Маив в самостоятелна къща с компаньонка възможно, Бриана изпълняваше капризите на майка им по двадесет и четири часа в денонощието. Налагаше й се да се грижи за несъществуващи болести, да търпи вечните й оплаквания и непрекъснато да слуша какви недостатъци има.
Постоянно й се напомняше, че Маив е изпълнила дълга си, като я с дарила с живот.
Маги не бе в състояние да проумее, че Бриана продължава да изпитва вина и е готова да заплати тази цена, само и само да се чувства единствена господарка на пансиона „Блакторн“.
А денят беше чудесен — слънцето грееше, в лекия ветрец се долавяше едва осезаем пролетен полъх. Нямаше да е за дълго, затова слънчевият ден и лекият вятър бяха още по-скъпоценни. За да им се наслади по-пълно, тя отвори прозорците на раздрънкания си фият. Ще трябва да ги вдигне и да пусне слабото отопление, когато майка й се качи в колата.