Хвърли любопитен и леко завистлив поглед към удобния спортен мерцедес, нает от Грей. Беше лъскав и елегантен. И идеално подхождаше на шофьора. Прииска и се да седне зад волана на мерцедеса за една-две минути.
Почти извинително потупа кормилото на раздрънкания фият, преди да завърти ключа. Двигателят се напъна, промърмори и се задави.
— Не, не. Не исках да те обидя — изрече тя и отново завъртя ключа. — Хайде, скъпи, запали, моля те. Знаеш, че мразя да закъснявам.
Но двигателят само изхриптя и отново изгасна. Отчаяна, Бриана излезе и вдигна капака. Фиатът често се държеше като капризна старица. Обикновено успяваше да го прилъже с няколко намествания или затягания с подръчните си инструменти.
Тъкмо бе измъкнала очуканата кутия за инструменти, когато Грей се появи на входната врата и извика:
— Проблеми с колата ли имаш?
— Проявява характер — Бриана отметна коси и нави ръкавите на жилетката си. — Иска малко внимание.
С палци, пъхнати в предните джобове на джинсите, той се приближи и погледна под капака. Държеше са леко наперено.
— Искаш ли да погледна?
Тя му хвърли изпитателен поглед. Още не се бе обръснал. Наболата брада трябваше да му придаде небрежен вид. Вместо това комбинацията с просветлелите по краищата златисти кичури, събрани на опашка, отговаряха на представата на Бриана за американска рок-звезда. Мисълта я накара да се усмихне.
— Какво? Ти наистина ли разбираш от коли или предлагаш услугите си просто защото е редно, тъй като си мъж?
Веждите му се вдигнаха нагоре, а устните му трепнаха, докато взимаше кутията с инструменти от ръцете й. Трябваше да признае колко се радва, че тя вече не му се сърди.
— Направете ми място, мадам — изрече провлачено и гърлено, както говорят в южните щати. — И не тревожете хубавата си главичка. Оставете мен, като мъж, да се справя.
Погледна го учудено.
— Говориш точно като Бък от романа си.
— Бива си я колата ти — той и се ухили, преди да се навре под капака. — А той е надуто селско магаре, не мислиш ли?
— Хм… — не бе съвсем сигурна, доколко е редно да се съгласи, макар да обсъждаха измислен герой. — Обикновено е карбуратора — побърза да смени темата. — Мърфи обеща да го разглоби, когато има малко свободно време.
С рамене и глава под капака. Грей се обърна и я погледна:
— Да, но Мърфи не е тук сега, нали?
Вярно беше. Бриана прехапа устни, докато го наблюдаваше как се труди. Наистина му бе благодарна за предложената помощ. Но този мъж все пак бе писател, а не автомонтьор. Нямаше да разреши, независимо от добрите му намерения, да повреди нещо.
— Обикновено като позатегна ей този винт… — за да му покаже, тя се наведе до него и посочи — …успявам да запаля.
Той се извърна. Очите и устните му бяха съвсем близо до нейните. Младата жена ухаеше възхитително — свежо и чисто като утрото. Взираше се в нея, а тя се изчерви и очите й леко се разшириха. Реакцията й сигурно щеше да го накара да се усмихне, ако цялото му тяло не бе като полудяло.
— Този път не е карбураторът — обясни й, а в същото време се чудеше как ще реагира тя, ако устните му докоснат онова място на шията й, което пулсираше.
— Не е ли? — Бриана имаше чувството, че не може да помръдне, дори животът й да зависи от това. В очите му има златисти отблясъци, също като тези в косите му. С мъка успя да си поеме въздух. — Обикновено причината е в него.
Той се отмести и като изпитание, и за двамата докосна рамото й със своето. Прекрасните й очи погледнаха объркано — същинска морска шир под променливи небеса.
— Този път са кабелите на акумулатора. Ръждясали са.
— Зимата беше доста влажна.
Ако се приближи още само сантиметър, устните му ще бъдат върху нейните. Тази мисъл сви стомаха й на топка. Няма да е нежен — беше сигурна. Дали целувката му щеше да е като на героя от романа, който дочете снощи? Дали зъбите му щяха да хапят, а езикът да си пробива път? Дали ръцете му щяха да изискват настойчиво и необуздано…
О, Господи! Бе сбъркала. Може да помръдне, след като животът и зависи от това. Не че нещо я заплашва — та той дори не бе помръднал, дори не бе примигнал. Виеше й се свят от собственото й въображение. Отдръпна се назад, но не успя да се въздържи да не простене леко, когато и той стори същото.
Стояха така, почти прегърнати, на слънчевата светлина.
Какво ще направи той, питаше се тя. Какво ще направи тя?
Той не бе сигурен защо се въздържа. Може би заради леката уплаха, която долови у нея. Или може би заради шока, когато откри, че и той изпитва страха, който свиваше стомаха й на топка.