Той си даде сметка, че все пак може да се усмихва.
— Напротив — уязвима си, Бриана. А аз никога досега не съм бил толкова непохватен. Може моментът да не е напълно подходящ, но все пак ще ти кажа — не се страхувай от мен. Никога няма да те нараня.
— Знам. Ти…
— И ще положа всички усилия да не те насилвам — прекъсна я той. — Но те желая…
Тя си даде сметка, че трябва да положи усилия, за да продължи да диша равномерно.
— Не винаги получаваме, каквото искаме.
— Никога не съм вярвал на това твърдение. Не знам кой е той, Бри, но него го няма. Аз съм тук.
Тя кимна, преди да отбележи:
— В момента.
— Единствено моментът съществува — той поклати глава, защото младата жена се готвеше да му възрази. — Тук е необичайно място за философстване, както и за секс. Май и двамата сме твърде напрегнати.
— Предполагам, че може така да се определи.
— Хайде да отидем в къщата. Този път аз ще приготвя чая.
На устните й се появи усмивка.
— Знаеш ли как се прави?
— Наблюдавал съм те. Хайде.
Той й подаде ръка. Тя я погледна, но се поколеба. След още един предпазлив поглед към лицето му — сега то бе спокойно, без онзи неистов блясък, който будеше такъв страх, но и бе толкова вълнуващ — сложи ръка в неговата.
— Може би е по-добре, че има и друг човек в къщата тази вечер — отбеляза младият мъж. Обърна се да го изгледа, докато излизаха навън Грей продължи: — Иначе може да ти хрумне да се промъкнеш в стаята ми и да се възползваш от мен.
— Прекалено умен си, за да допуснеш някой да се възползва от теб — засмя се Бриана.
— Е, ти би могла поне да опиташ — и двамата бяха престанали да треперят. Той изпита облекчение и затова приятелски обгърна раменете й. — Защо не хапнем и малко сладкиш с чая?
Погледна го. Бяха стигнали до вратата на кухнята.
— От моя ли или от онзи, който готви жената в книгата ти?
— Нейният е само във въображението, скъпа. А твоят… — вцепени се, когато отвори вратата. Инстинктивно скри Бриана зад гърба си. — Стой тук. Не мърдай.
— Какво има? Да не би… Боже Господи!
През рамото му успя да види хаоса, който цареше в кухнята й. Кутии бяха преобърнати, шкафове — изпразнени. Брашно, захар, подправки и чай бяха струпани на пода.
— Казах ти да стоиш тук — повтори той, когато тя се опита да мине покрай него.
— Изключено. Виж каква е бъркотия!
Той опря ръка на касата и я спря.
— Държиш ли пари в кутиите? Или бижута?
— Не говори глупости. Разбира се, че не — тя примигна насреща му. — Мислиш, че някой се е опитал да открадне нещо? Нямам нищо за крадене, а и никой няма да го направи.
— Е, някой се е опитал и може дори да е още в къщата. Къде е проклетото куче — зачуди се той.
— Вероятно при Мърфи — глухо отвърна тя. — Повечето следобеди прекарва при него.
— Бягай при Мърфи тогава или при сестра си. Ще погледна наоколо.
— Това е моят дом, държа да ти напомня. Сама ще огледам.
— Стой зад гърба ми — бе всичко, което каза той.
Първо провери нейната стая, но не се впечатли от неочакваното и извикване, когато зърна изтеглените от шкафа чекмеджета и разхвърляните дрехи.
— Нещата ми — прошепна тя.
— По-късно ще проверим дали нещо липсва. Дай да огледаме първо другите стаи.
— Каква беля само! — възкликна, разтреперана от надигащия се гняв докато следваше Грей по петите. — Боже, дяволите да го вземат! — прокле тя при вида на гостната.
Очевидно бе извършено бързо трескаво претърсване даде си сметка Грей. Никак не изглеждаше професионално, а напротив — глупашки рисковано. Премисляше случилото се, когато му хрумна нещо.
— По дяволите! — изкачи стъпалата по две наведнъж, нахълта в своята разхвърляна стая и се насочи право към компютъра. Ще убия някого — мърмореше той, докато го включваше.
— Романът ти пострадал ли е? — попита Бриана, застанала пребледняла до вратата.
— Не — увери я, след като провери страниците. — Поне той не е пострадал.
Тя въздъхна с облекчение, преди да тръгне към стаята на господин Смайт-Уайт. Дрехите му бяха изхвърлени от гардероба, леглото — преобърнато.
— Мила Богородице! Как ще му обясня какво е станало?
— Мисля, че е по-добре да се съсредоточиш върху въпроса, какво може да са търсили. Седни, Бриана. Хайде да помислим заедно.
— Какво има да мислим? — все пак седна на ръба на преобърнатия дюшек. — Нищо ценно не държа в къщата. Няколко лири, няколко дрънкулки — това е всичко — разтърка очи, ядосана на себе си, че се готви да заплаче. — Изключено е да е човек от селото или околността. Случаен скитник или пътуваш на автостоп, който се е надявал да намери малко пари — въздъхна — трябва да е останал разочарован. — Изведнъж сепнато го погледна и отново пребледня — Ами ти? Имаш ли нещо ценно?