— Те са като омагьосани един от друг.
— Ами… — Грей надигна брендито. — Ние сме двама, а той — един. Можем да го надвием, да го завлечем на доковете и да го метнем на някой кораб за Австралия.
— Не си мисли, че не ми е хрумвало — но той се усмихна вече не толкова притеснено. — Човек не може да избира роднините си, нали така казват. А и трябва да призная, че той трепери над нея. Маги и Бри са очаровани, така че се оказвам в пълна изолация.
— На мен той ми харесва — призна гостът и извинително се ухили. — Как да не ти харесва човек, който носи сако с цвят на зряла тиква и обувки от кожа на алигатор?
— Като някакво недоразумение е — Роуган направи изразителен жест. — Както и да е. Така поне ще имаш възможност да присъстваш на ирландска сватба. Добре ли ти е в „Блакторн“?
— Бриана има дар да те кара, да се чувстваш удобно.
— Така е.
Грей стана сериозен и се вторачи в чашата.
— Преди няколко дни се случи нещо и мисля, че трябва да ти кажа. Тя не искаше да го споменавам, особено пред Маги. Но искам да чуя ти какво мислиш.
— Стреляй.
— Някой нахълта в къщата.
— В „Блакторн“?
Изумен, Роуган остави чашата си настрана.
— Ние бяхме навън. В бараката, където сади цветя. Бяхме там може би половин час или малко повече. Когато се върнахме, цялата къща бе с главата надолу.
— Моля?
— Претършувана. Било е извършено набързо.
— Не разбирам защо е било направено — Роуган се наведе напред. — Нещо изчезнало ли е?
— Малко пари в брой от стаята ми — сви рамене. — Това като че ли бе всичко. Бриана настоява, че не може да е някой от съседите.
— Права е — Роуган се отпусна назад и взе чашата. — Доста задружно си живеят там, а и всички обичат Бри. Уведомихте ли полицията?
— Тя не пожела, тъй като не виждаше с какво ще помогнат. Поговорих обаче с Мърфи насаме.
— Хубаво си направил. Най-вероятно да е бил случаен пътник. Но не звучи много правдоподобно — незадоволен от обяснението си, той забарабани с пръсти по чашата. — Ти вече поживя известно време там. Трябва да си разбрал що за хора са, атмосферата…
— Логиката сочи — продължи Грей, — че е било случайно. И въпреки това няма да навреди, ако си отваряш очите, когато се върнете.
— Непременно — остана смръщен над чашата. — Бъди сигурен, че ще го направя.
— Готвачът ти е чудесен. Роуган — отбеляза Нийл с усмивка. Носеше поднос с порцеланови прибори и огромна шоколадова торта. Беше едър мъж, но носеше излишните си петнадесетина килограма сякаш са медал и изглеждаше като добродушен веселяк с оранжевото си спортно сако и зелена вратовръзка. — Истинска находка — постави таблата на масичката и широко се усмихна. — Даде ми сладкиша, за да успокоя нервите си.
— И аз май съм нервен — обяви Грей и отиде да си отреже от тортата.
Възрастният човек се засмя одобрително и го потупа приятелски по рамото.
— Това се казва момък с добър апетит. Какво ще кажете да хапнем това, а после да изиграем един билярд? — той смигна на Роуган. — Да не забравяме, че е последната ми вечер като ерген. Срещите ми по мъжки няма да са така чести оттук нататък. Имаш ли малко уиски, да пийнем по едно?
— Уиски ли? — той се загледа в ухиленото лице на бъдещия си дядо. — Май и аз с удоволствие ще пийна едно.
Изпиха по няколко. А после — още няколко. Когато отвориха и втората бутилка, се наложи Грей да присвива очи, за да различава топките върху масата, но те въпреки това продължаваха да кръжат. Накрая затвори едното си око.
Чу ги как се удариха една в друга, надигна се и обяви.
— Спечелих точка, господа. И играта.
— Роуган, момчето ми, не можем да загубим тази вечер от проклетия янки — Нийл така силно удари Грей но рамото, че той почти се строполи върху масата. — Подреди топките наново, Роуган. Да изиграем още една игра
— Не ги виждам — изрече той бавно и вдигна ръка. — А и не усещам пръстите си.
— Нужно ти е още едно уиски, да ти кажа аз — като моряк, който се движи но палубата на кораб, плаваш в разбушувало се море, възрастният човек се насочи към барчето. — Не е останала нито капка — установи със съжаление, докато изучаваше празната кристална бутилка пред себе си. — Нито една-единствена проклета капка.
— Значи не е останало никакво уиски в цял Дъблин — Роуган се накани да се отдели от стената, на която се опираше, но безсилно се отпусна отново. — Всичко сме изпили. Всичко. Боже Господи! Не усещам езика си. Сигурно съм го загубил.
— Дай да видя — готов да се притече на помощ, Грей хвана раменете му. — Изплези се, приятел — присви очи и кимна. — Не се тревожи. Там си е. Всъщност имаш два. Там е проблемът.
— Женя се за моята Криси утре… — Нийл застрашително се залюля първо наляво, после надясно. Очите му сияеха, а усмивката бе зашеметяваща. — Хубавата малка Криси, красавицата на Дъблин…