Главата му сякаш бе разцепена на две. Слава Богу, не си личеше, установи той с видимо облекчение, когато на следващата сутрин успя да допълзи до банята.
Вероятно щеше да е мъртъв, преди да свърши денят.
Очите му бяха присвити. Отвътре устата му бе като намазана с нещо прекалено гнусно за въображението. Стомахът му се свиваше и отпускаше като нервен юмрук
Започна да се моли да умре още преди денят да е свършил.
Тъй като бе сам, си позволи да простене няколко пъти, преди да влезе под душа. Готов бе да се закълне, че от порите му излиза уиски
Движейки се предпазливо, сякаш бе възрастен или сакат, той се надигна от ваната и уви пешкира около кръста си. Направи каквото успя, за да премахне неприятния вкус от устата си.
Когато се върна в спалнята, извика и прикри очи с ръка — навреме, както се надяваше, за да не изскочат от орбитите си. Някой садист бе влязъл и бе дръпнал завесите и в стаята бе нахлула ярката слънчева светлина.
Бриана го гледаше с широко отворени очи. Зяпнала от изненада. Беше гол, само с увита на кръста хавлиена кърпа. Тялото му бе… съвършено. Стройно, мускулесто, лъскаво. Неволно облиза устни и преглътна.
— Донесох ти закуска — успя да изрече тя. — Реших, че няма да се чувстваш особено добре.
Грей предпазливо разтвори пръсти, колкото да успее да надникне през тях.
— Значи това е гневът на Бога? — гласът му бе дрезгав, но се опасяваше, че ако се опита да прочисти гърлото си, щетите ще бъдат трайни. — За миг си помислих, че небесата ме наказват за греховете ми.
— Не. Става въпрос за каша, препечени филийки и кафе.
— Кафе — той произнесе думата, сякаш изричаше молитва. — Би ли ми наляла?
— Да. Донесох и аспирин.
— Аспирин — бе готов да заплаче от умиление. — Моля те, дай ми го.
— Ето, първо изпий него — тя му поднесе хапчетата с чаша вода. — Роуган изглежда така окаяно, както и ти — сподели, докато Грей поглъщаше таблетките. Едва се въздържаше да не прокара ръка по къдриците на тъмните му мокри коси. — А вуйчо Нийл е свеж като кукуряк.
— Нищо чудно — той предпазливо се придвижи към леглото. Бавно приседна, като се молеше главата му да не се откъсне от раменете. — Преди да продължим има ли нещо, за което да трябва да се извиня?
— На мен?
— На когото и да било. Уискито не е обичайната ми отрова, а не си спомням ясно всичко, което се случи, след като отворихме и втората бутилка. — Насочи присвитите си очи към нея и видя, че тя се усмихва. — Нещо смешно ли има?
— Не. Всъщност — да, но не е редно да смятам, че е смешно — не се сдържа и прокара ръка през косите му, сякаш той бе дете, прекалило с изядените парчета торта. — Помислих си, че е много мило от твоя страна да предложиш да се извиниш — усмивката й стана още по-топла. — А иначе няма нищо. Беше си пийнал и се държеше глупаво. Никой не е пострадал от това.
— Лесно ти е да го кажеш — подкрепи главата си с ръка. — Обикновено не пия по толкова — присви очи и протегна свободната си ръка, за да вземе чашата с кафето. — Всъщност не си спомням друг път да съм изпивал толкова наведнъж и мисля, че няма да се повтори.
— Ще се почувстваш по-добре, ако хапнеш нещо. Има още два часа, преди да тръгнеш за сватбената церемония. Ако все още държиш да присъстваш.
— Няма да я пропусна за нищо на света — примирен, Грей се зае с кашата. Изглеждаше безопасна. Пое предпазливо една лъжица и зачака дали организмът му ще я приеме. — Няма ли да отидем заедно?
— Тръгвам след няколко минути. Трябва да се свършат още някои неща. Ти ще пристигнеш с Роуган и вуйчо Нийл — тримата една ли ще успеете да се забъркате в някоя каша за толкова кратко пътуване.
Той изсумтя и пое втора лъжица.
— Имаш ли нужда от нещо друго, преди да съм тръгнала?
— Изясни ми повечето от важните неща — наклони глава и я изучи с поглед. — Не се ли опитах да те уговоря да легнеш при мен снощи?
— Опита се.
— Помня нещо такова — усмивката му бе подкупваща и сърдечна. — Не знам как си ми устояла.
— Успях някак си. Е, аз тръгвам.
— Бриана! — отправи й опасен поглед. — Следващия път няма да съм пиян.
Кристин Роуган Суини, макар и на път да стане прабаба, се държеше като млада булка. Независимо колко пъти се уверяваше, че е глупаво да се чувства нервна, стомахът й продължаваше да е стегнат на топка.
Само след няколко минути щеше да се омъжи. Да се врече на мъж, когото обичаше. И да приеме неговото вричане. Отново щеше да е съпруга след толкова години вдовство.
— Много си красива — отбеляза Маги, докато тя се оглеждаше в овалното огледало. Бледорозовият костюм бе украсен с перли по реверите. На блестящите бели коси на Кристин имаше шапка от същия плат с къс воал.