— Ха! И къде ще намеря това слънце?
— Маги и Роуган имат вила в Южна Франция. Казват, че е красиво и топло. Не си ли спомняш — тя ми нарисува картини оттам и ми ги подари?
— Тръгна с него по чужди земи, преди да се венчаят.
— Е, сега нали са венчани — припомни й Бриана тихо. — Не искаш ли с Лоти да отидете там, майко. За една-две седмици. Добре ще си починете, а и морският въздух е толкова здравословен.
— И как ще стигна там?
— Майко, знаеш, че Роуган ще ти предостави самолета.
Маив си го представяше съвсем ясно: слънцето, прислужниците, голямата къща с изглед към морето. Тя самата можеше да притежава подобна вила, ако… Ако…
— Няма да моля това момиче за никакви услуги.
— Не е нужно. Аз ще го направя.
— Не знам дали съм в състояние да пътувам — продължи да упорства тя. — Отиването и връщането от Дъблин доста ме умори.
— Още една причина да си починеш хубаво — отбеляза дъщерята, добре запозната с правилата на играта. — Утре ще поговоря с Маги и ще се уточним. Ще ти помогна да си приготвиш багажа, не се тревожи.
— Бързаш да се отървеш от мен, така ли?
— Майко!
Главоболието й се бе засилило.
— Добре де, ще замина — махна с ръка възрастната жена. — Заради здравето си, макар Бог знае как ще ми се отразят на нервите всички онези чужденци — изведнъж присви очи. — Къде е янкито?
— Грейсън ли? Работи горе.
— Работи? — тя изсумтя. — Откога измислянето на истории се приема за работа, бих искала да знам? Та всеки човек в нашата страна може да разказва истории.
— Да ги запишеш на хартия е по-трудно. Понякога, като слезе тук след часове усилена работа, прилича на човек, копал цял ден, толкова е изтощен.
— Изглеждаше ми достатъчно бодър в Дъблин, когато не сваляше ръце от теб.
— Какво? — изпусна една бримка и загледа майка си смаяно.
— Като съм болна, да не мислиш, че съм и сляпа? — по бузите на възрастната жена бяха избили червени петна. — Толкова унизена се чувствах да гледам какво прави той с теб и то пред хора!
— Та ние просто танцувахме — отвърна й през стиснати студени устни. — Показвах му някои стъпки.
— Очите ми не ме лъжат — сряза я Маив. — И затова те питам и искам да ми отговориш веднага, дали му отдаваш и тялото си.
— Дори… — розовата прежда падна на пода. — Как може да ми задаваш такъв въпрос?
— Аз съм ти майка и ще те питам всичко, което желая. Нищо чудно цялото село да говори, след като си сама с него тук всяка нощ.
— Никой нищо не говори. Това е пансион и аз приемам гости.
— Хубаво прикритие за греха. Казах ти го още когато реши да се захванеш с това — тя кимна, сякаш присъствието на Грейсън само потвърждаваше думите й. — Не ми отговори на въпроса, Бриана.
— И не би трябвало да ти отговоря, но ще го направя. Не съм отдавала тялото си нито на него, нито на друг.
Маив изчака малко, после отново кимна.
— Е, никога не си била лъжкиня, така че ще ти повярвам
— Мен всъщност не ме интересува дали ми вярваш или не — когато се изправи, си даде сметка, че коленете й треперят от гняв. — Да не мислиш, че се гордея и съм щастлива, че никога не съм била с мъж? Че не съм намерила някой готов да ме обича? Нямам никакво желание да живея сама или вечно да шия бебешки дрешки за децата на други жени.
— Не повишавай тон, когато говориш с мен, момиче.
— Какво значение има дали го повишавам или не? Нищо няма да се промени — тя си пое дълбоко дъх и се опита да се успокои. — Ще отида да помогна на Лоти да приготви чая.
— Никъде няма да ходиш — заяви майка й през стиснати устни. — Би трябвало да коленичиш и да благодариш на Бога за живота, който водиш, моето момиче. Имаш покрив над главата и пари в джоба. На мен може и да не ми харесва как ги припечелваш, но ти все пак постигна успехи в начинанието, което избра и то може да се приеме и като почтен начин на живот. Мислиш ли, че мъж и бебета могат да заменят това? Ако мислиш така, трябва да те уверя, че дълбоко грешиш.
— Маив, за какво тормозиш момичето този път?
Лоти се появи с таблата с чая.
— Не се бъркай, Лоти.
— Моля те — спокойно, хладнокръвно, Бриана наклони глава. — Остави я да довърши.
— Точно това възнамерявам да сторя: да довърша това, което започнах. Някога притежавах нещо, което имах право да нарека свое и го загубих — гласът на Маив потрепери веднъж, но тя се овладя и продължи грубо: — Нямах възможността да правя онова, което искам. Похот и нищо повече — това бе грехът. С бебе в корема какво ми оставаше освен да бъда съпруга на някого?
— Съпруга на баща ни — уточни Бриана тихичко.
— Заченах дете в грях и заплатих за това с целия си живот.