Порутена манастирска кула привлече вниманието му и го накара да свие от пътя, та да разгледа по-отблизо. Кръглите ирландски кули не преставаха да го впечатляват, но ги бе забелязал предимно по източното крайбрежие. За да бранят земята, заключи той, от нашествия от Ирландско море. Тази пред него бе непокътната и издигната под странен ъгъл. Грей дълго я изучава и умува как може да я вплете в повествованието си.
Наоколо имаше и гробове — някои стари, други пресни. Винаги се чувстваше заинтригуван от начина, по който поколенията така ненатрапливо се смесваха в смъртта — нещо, което рядко успяваха да постигнат приживе. За себе си би предпочел да бъде погребан като викинг в открито море.
Но като човек, който доста често описваше смъртта, предпочете да не се замисля много-много върху собствената си тленност.
Почти всички гробове, край които мина, бяха отрупани с цветя. Много от растенията бяха похлупени с пластмасови кутии, на чиято вътрешна страна се виж дача капки влага и започващи да разцъфват пъпки, зачуди се защо гледката не го развеселява, а го трогва — толкова грижа за мъртвите.
Всички те някога са принадлежали на нещо, помисли си той. Може би това бе определението за семейство. Да принадлежиш веднъж, значи да принадлежиш завинаги.
Проблемът никога не бе съществувал за него. Нито привилегията.
Продължи да се разхожда из гробището, като се чудеше кога съпрузите, съпругите, децата идват да полагат венците и цветята В деня на кончината? На рождения ден? На празника на светеца, чието име носеха? Или може би на Великден? Той бе важен празник за католиците.
Реши да попита Бриана. Това определено бе нещо, което можеше да опише в книгата.
Не можа да определи обаче защо спря точно в този миг, защо погледна към този гроб. Но го стори и се озова с развени от вятъра коси, загледан в гроба на Томас Майкъл Конканън.
Дали не беше бащата на Бриана, зачуди се той и почувства странно стягане около сърцето. Датите съвпадаха. О̀Мейли му бе разказвал истории за Том Конканън докато Грей пиеше бира в кръчмата му. Истории, изпълнени с привързаност, чувство и хумор.
Грей знаеше, че е починал ненадейно на скалите при Луп Хед и че само Маги е била с него. Но цветята на гроба му бе сигурен, че са оставени от Бриана.
Те бяха засадени отгоре. Макар зимата да не ги бе пощадила, отбеляза, че са плевени наскоро. Не едно и две смели зелени стръкчета се бяха устремили нагоре в търсене на слънцето.
Никога не бе стоял на гроба на някого, когото е познавал. Макар често да отдаваше почит на мъртъвци, те не бяха хора, за които да го е грижа. А сега почувства някакво притегляне и то го накара да коленичи и нежно да погали добре поддържания гроб.
И му се прииска да бе взел цветя.
— Том Конканън — промърмори той, — добре те помнят. Говорят за теб в селото и се усмихват при споменаване на името ти. Според мен по-хубаво от това човек не може да желае.
Изпълнен с някакво необичайно задоволство, той приседна за малко, а сенките играеха върху цветята, засадени в чест на мъртвите.
Даде на Бриана три часа. Очевидно й бяха достатъчни, защото тя излезе от къщичката почти веднага след появата му. Усмихна й се, но изразът на лицето й го накара да се взре по-внимателно в нея.
Лицето й бе бледо, както той знаеше, че става, когато е разстроена или трогната. В очите й, макар и хладни, се забелязваше напрежение. Погледна към къщата и видя завеса да се подръпва. Само за миг зърна Маив, но му бе достатъчно да види, че и нейното лице е така бледо и нещастно като на дъщеря й.
— Готов ли е багажът? — попита той, стараейки се въпросът му да прозвучи небрежно.
— Да — тя влезе в колата; ръцете й здраво стиснаха чантата, сякаш е единственото, което я възпира да не скочи. — Благодаря, че мина да ме вземеш.
— За мнозина приготвянето на багажа е досадна работа.
Грей запали колата и като никога подкара с умерена скорост.
— Може и така да е — тя обикновено обичаше да приготвя багаж. Тръпката от предстоящо заминаване и по-важното — завръщането после у дома, я радваха. — Аз приключих и те са напълно готови да тръгнат сутринта.
Господи, как мечтаеше да затвори очи, да се отърве от пулсиращото главоболие и чувството на вина, като потъне в дълбок сън.
— Искаш ли да ми кажеш защо си толкова разстроена?
— Не съм разстроена.
— Напрегната си, нещастна и бледа като сняг.