— Това са лични неща, свързани със семейството.
Остана изненадан от факта, че отказът й го засегна. Сви рамене и замълча.
— Извинявай — сега вече тя затвори очи. Копнееше за спокойствие. Защо не я оставят на мира за малко? — Не беше възпитано от моя страна.
— Забрави го — няма нужда да се товари и с нейните проблеми, убеждаваше се той. След това обаче я погледна и тихо изруга. Тя изглеждаше останала съвсем без сили. — Искам да се отбием на едно място, преди да се приберем.
Приготви се да му възрази, но се отказа и продължи да седи със затворени уста и очи. Все пак бе мило от негова страна да я заведе и върне с колата, припомни си тя. Все ще може да издържи няколко минути, преди да се заеме с работа, за да прогони напрежението.
Той не проговори повече. Караше напосоки, като се надяваше, че изборът, който ще направи, ще върне цвета на лицето й и топлината в гласа и.
Тя не отвори очи, докато той не спря колата. Чак тогава се загледа в развалините на замъка.
— Имаш нужда да се отбиеш тук ли?
— Исках да се отбия тук — поправи я той. — Открих го в деня, когато пристигнах. Заема важна част в романа ми. Харесва ми чувството, което изпитвам, когато го наблюдавам.
Той слезе, заобиколи и й отвори вратата.
— Хайде — тя не помръдна. Грей се наведе, разкопча предпазния колан и отново я подкани: — Хайде. Прекрасно е. Чакай само да видиш гледката от горе.
— Чака ме пране — възрази му и сама долови неприятните нотки в гласа си.
Той обаче я хвана за ръка и я поведе през високата трева.
— Описваш това място в книгата си, така ли?
— Тук е мястото, където се извършва убийството — усмихна се, когато забеляза реакцията й стана неспокойна и в очите й долови уплаха. — Не се страхуваш, нали? Обикновено не разигравам сцените, които пиша.
— Не ставай глупав!
Но тя все пак неволно потрепери, когато застанаха сред каменните стени.
По пода растеше трева — островчета зелени стъбълца пробили си път през камъните. Над главата си виждаше небето, тъй като времето и войните явно бяха унищожили тавана.
Облаците се носеха бавно, като призраци.
— Какво предполагаш, че са правили тук, точно на това място? — попита Грей.
— Живели са, работили са, борили са се.
— Това е много общо. Използвай въображението си. Не виждаш ли хората, които някога са стъпвали тук? Зима е и е страшно студено. Буретата с вода са покрити с лед; земята е скована от скреж, който пращи като суха клонка, когато стъпиш отгоре; въздухът е задимен от пушека на камината. Някъде плаче бебе, гладно е но млъква, щом майка му го вземе на ръце да го накърми.
Той я поведе със себе си — физически и емоционално и тя започна да различава картината почти така ясно, както и той.
— Войници се упражняват ей там и се долавя кънтенето, когато меч с меч се ударят. Един мъж, накуцващ от стара рана, бърза насам. От устата му излизат бели облачета. Хайде да се качим горе.
Той я поведе към тесните виещи се стълби. Често в стената покрай стълбището имаше ниши. Тя се чудеше дали хора са спали в тях, или са складирали продукти. Или може би са се крили от врага, който ги е преследвал?
— Тук е минала старица с газена лампа. На ръката й има дълбок белег, а в очите — страх. Друга бърза насам с кофа вода. Но тя е млада и мисли за любовника си.
Грей държеше ръката й в своята и спря, когато стигнаха до междинната площадка.
— Най-вероятно хората на Кромуел са го разрушили, не мислиш ли? Имало е писъци, огън и кръв. Метал е разсичал кости и стените са кънтели от онзи вик, който се надава от мъж, усетил пронизващата болка. Копия се забиват в кореми и приковават тялото към земята, а крайниците известно време продължават да потръпват. В небето кръжат гарвани и очакват пиршеството.
Той се извърна, видя, че очите й са се разширили и блестят, и се засмя:
— Извинявай. Увлякох се.
— Не е само удоволствие да имаш подобно въображение, предполагам — отново потрепери и преглътна с усилие. — Май не искам да ми го описваш така, че да го виждам толкова ясно.
— Смъртта е впечатляваща, особено когато е свързана с насилие. Мъжете винаги преследват себеподобните си. А тук е идеално за убийство от съвременен тип.
— Не се и съмнявам, че ти допада.
— Да. Той първо ще си поиграе с жертвата — започна наново Грей, докато тръгваха нагоре. Вярно, беше се поувлякъл, но забеляза, че Бриана вече не се тревожи за онова, което е станало в къщата на майка й. — Попива атмосферата и страхът започва да прониква като отрова. Той няма да бърза — обича преследването наслаждава му се. Като вълк надушва страха. Той кара кръвта му да кипи, а това го възбужда като при секс. А жертвата бяга, не се отказва от слабата надежда. Но тя вече диша учестено. Тя пада; стълбите са коварни, когато е тъмно и вали дъжд. Мокри и хлъзгави, самите те са като оръжие. Но тя продължава да се вкопчва в тях и да си пробива път нагоре. Хълца, а от очите й се леят сълзи.