През годините научи доста други неща от своите връстнички, както и от професионалистки, упражняващи занаята в тъмни преддверия с миризма на застояло и пот.
Бе едва на шестнадесет, когато избяга от сиропиталището единствено с дрехите на гърба си и двадесет и три долара на монети, и смачкани дребни банкноти в джоба.
Искаше свобода, свобода от правилата, задълженията, указанията в безкрайния цикъл на системата, която го бе държала в плен през по-голямата част от живота му. Беше намерил свободата. Използва я и си плати за нея.
Преди да си даде име и да си постави цел, дълго обикаля улиците. Талантът му го опази да не го погълнат други страсти.
На двадесет години написа първия си роман — високопарна и тъжна автобиографична книга. Издателите не бяха впечатлени. На двадесет и две беше готов със стегнат, умело заплетен криминален роман. Издателите отново не се втурнаха към него, но интересът, проявен от един помощник-редактор, му помогна да просъществува в дупката, каквато всъщност представляваше стаята в евтиния пансион, където седмици наред пишеше на машината.
Тази книга се разпродаде, макар и за дребни монети. Но оттогава нищо не бе означавало толкова много за него.
Десет години по-късно можеше да живее както избере и имаше чувството, че е направил правилния избор.
Наля вода в чайника и напъха лъжица с пудинг в устата си. Хвърли поглед към вратата на Бриана, забеляза ивицата светлина и се усмихна.
Тя също бе негов избор.
След като си похапна от пудинга, постави две чаши на таблата и потропа на вратата.
— Да, влез.
Седеше до малкото бюро — спретната като монахиня в памучна роба и чехли. Косата й бе сплетена на плитка, прехвърлена през рамото. Грей преглътна слюнката, която се събра в устата му.
— Видях, че свети. Искаш ли чай?
— Да, с удоволствие. Тъкмо приключих с тези документи.
Кучето се надигна от мястото си до краката й и отиде да се отърка о Грей.
— И на мен ми се допи чай — той се наведе, за да почеше Кон по главата. — Убийствата разпалват апетита ми.
— Значи днес пак уби някого?
— Най-брутално.
Изрече го с такава наслада, че тя се засмя.
— Може би това те прави толкова сдържан — отбеляза тя. — Какви емоции само влагаш в убийствата, които пресъздаваш върху хартията. Понякога…
Замълча и пое подадената й чаша.
— Хайде, питай. Толкова рядко задаваш въпроси, свързани с работата ми.
— Защото предполагам, че всички го правят.
— Права си — настани се удобно. — Нямам нищо против.
— Ами чудех се дали не описваш някого, когото познаваш, а после го убиваш.
— Да. Например един неприятен френски писател от Дижон. С удоволствие му метнах примката на шията.
— Олеле! — тя неволно постави ръка на врата си. — И какво е усещането?
— За него или за мен?
— За теб.
— Задоволство. Искаш ли да убия някого за теб, Бри. Обичам да доставям радост на хората.
— Не в момента, благодаря.
Тя мръдна и част от листовете се разпиляха по пода.
— Трябва ти пишеща машина — отбеляза той, докато й помагаше да ги вдигне. — Или още по-добре — малък компютър. С него ще спестиш време при писането на служебните писма.
— Няма, защото ще се бавя, докато търся буквите — той се зачете в писмата й, а тя вдигна развеселено вежди. — Не са особено интересни.
— Извинявай. Направих го по навик. Коя е мина „Трикуортър“?
— Компания, в която баща ми май е вложил пари. Намерих сертификат за държавни ценни книжа при нещата му на тавана. Писах им вече веднъж — добави тя с леко раздразнение, — но не получих отговор. Затова правя втори опит.
— Десет хиляди акции? — Грей стисна устни. — Сумата не е чак толкова дребна.
— Напротив, не е значителна, ако правилно разбирам какво казваш. Не знаеш какъв беше баща ми — все се захващаше с неща, които да му донесат пари и влагаше повече, отколкото се възвръщаха. Но все пак трябва да приключа с този въпрос — протегна ръка. — Това е само копие. Роуган взе оригинала на съхранение и ми остави това.
— Трябва да го накараш да провери компанията.
— Не искам да го безпокоя. И без това е твърде зает с новата галерия… и Маги.
Той й върна документа.
— Дори да е по долар на акция, пак не са малко нари.
— Бих се изненадала, ако е повече от пени на акция. Бог е свидетел, че той едва ли е имал пари, за да заплати по повече. Най-вероятно е компанията да е преустановила дейността си.
— Тогава първото ти писмо щеше да се върне.