Тя се усмихна.
— Тук си вече достатъчно дълго, за да имаш представа каква е ирландската поща. Според мен… — и двамата погледнаха към прозореца, тъй като кучето внезапно заръмжа — Кон?
Вместо да й обърне внимание, кучето продължи да ръмжи, а козината на гърба му настръхна. Грей бързо се озова до прозореца. Навън не се забелязваше нищо, тъй като беше паднала мъгла.
— Не се вижда — промърмори той. — Ще изляза да погледна. Не — спря я той когато тя се надигна. — Навън е тъмно, студено и влажно. Ще стоиш тук.
— Нищо няма навън.
— С Кон ще проверим. Хайде.
Щракна с пръсти и за изненада на Бриана кучето веднага го последва веднага.
Тя държеше фенерче в първото кухненско чекмедже. Грей го взе, преди да отвори вратата. Кучето потрепери и когато мъжът нареди „търси“, се втурна в мъглата само след секунди шумът от бягащите му стъпки заглъхна.
Мъглата беше много гъста. Грей се придвижваше предпазливо, напрегнал очи и уши. Чу кучето да излайва но не успя да прецени разстоянието или посоката.
Спря пред прозорците на Брианината спалня и насочи светлината към земята. Там, насред лехата с многогодишни растения, се забелязваше отпечатък от човешки крак
Малък крак, забеляза, като се наведе, за да го огледа отблизо. Може да е и на дете. Най-вероятно това да е обяснението — наоколо да се навъртат деца. Но когато продължи да обикаля около къщата, дочу шума от запалването на автомобилен двигател. Изруга и ускори крачка Кон изскочи от мъглата като гмурец от повърхността на езеро.
— И ти ли нямаше късмет? — за да изрази съчувствието си, потупа кучето по главата и двамата се отправиха през мъглата към къщата. — Май започвам да се досещам за какво става дума Хайде.
Бриана гризеше ноктите си, когато двамата нахълтаха през кухненската врата.
— Доста се забавихте.
— Искахме да обиколим край къщата — остави фенера на плота и прокара ръка през влажната си коса. — Не е изключено да има нещо общо с неотдавнашното нахлуване.
— Не вярвам. Нали сега не видяхте никого.
— Защото не се оказахме достатъчно бързи. Има и друго вероятно обяснение — пъхна ръце в джобовете. — Аз.
— Ти? Какво искаш да кажеш?
— Случвало се е и друг път. Запален почитател открива къде съм отседнал. Понякога идват да ме видят сякаш сме стари приятели, понякога ме следват като сенки. От време на време нахлуват в стаята ви за да си вземат нещо за спомен.
— Но това е ужасно.
— Неприятно е, но сравнително безобидно. Една изобретателна жена отключи с шперц вратата ми в хотел „Риц“ в Париж, разсъблече се и се пъхна в леглото до мен — постара се да се ухили. — Беше доста… неловко.
— Неловко? — повтори Бриана, след като се съвзе от първоначалното смайване. — Ти… Не, май не искам да знам какво си направил.
— Извиках охраната — очите му грейнаха развеселено. — Готовността ми да направя нещо за читателите има граници. Както и да е. В този случай може да са били деца, но ако е някой от боготворящите ме почитатели, вероятно ще искаш да се изнеса.
— Нищо подобно — инстинктът й да брани се бе събудил. — Нямат право така да нарушават личната ти свобода, но това не е причина, за да се местиш — въздъхна. — Вероятно не е само заради разказите, които пишеш. Да, те привличат хората, защото са правдоподобни, истински и винаги нещо героично побеждава над алчността, насилието и тъгата. Но и личността ти вероятно ги интересува.
Той остана очарован от начина, по който тя описа творбите му. Попита:
— Какво аз?
— Ами лицето ти — тя се загледа в него. — То е толкова привлекателно.
Не знаеше дали да се мръщи, или засмее.
— Наистина ли?
— Да… — тя прочисти гърлото си. В очите му забеляза пламъчета, което й подсказваше, че не може да му има пълно доверие. — А и малкото биографични данни на гърба на книгите… Или по-точно — липсата на подобни данни. Сякаш си без произход. Тази тайнственост привлича.
— Аз наистина съм без произход. Защо не се върнем на темата за лицето ми?
Тя отстъпи крачка назад.
— Струва ми се, че преживяхме достатъчно вълнения за една нощ.
Той продължи да се движи към нея, докато най-накрая успя да постави ръце на раменете й и да я целуне.
— Ще можеш ли да заспиш? — попита след известно време.
— Да — дишаше дълбоко. — Кон ще бъде при мен.
— Щастливо куче. Хайде, иди да се наспиш.
Изчака ги да се настанят и направи нещо, което Бриана не бе правила никога, откакто живееше в къщата: заключи вратите.
Най-доброто място да разпространиш новина или да я научиш беше селската кръчма. Откакто живееше в графство Клар, Грей бе развил почти сантиментална привързаност към кръчмата на О̀Мейли. Естествено бе посетил редица заведения в околността, но това на О̀Мейли му допадаше най-много и там се чувстваше като в кварталното си заведение.