— И правят живота на околните ад, когато не получат желаното — протегна ръка и докосна нея, вместо статуетката. — Не ми се сърди, моля те.
— Дори и да ти се сърдя, нищо няма да се промени — сви рамене, обърна се и заоглежда фоайето. — Роуган искаше галерията да е като дом за изкуството. Затова има приемна, по-малка зала, трапезария и отделни ниши горе — хвана ръката му и го поведе към двойните врати. — Всички картини, скулптури, дори мебели са от ирландски художници и занаятчии И… О-о-о-о…
Млъкна и остана втрещена. Красиво подредено, върху облегалката на нисък диван бе метнато меко, ръчно изработено покривало, чийто цветове преливаха от златисто до бледозелено. Пристъпи напред и го докосна.
— Аз го направих — промърмори тя. — За рождения ден на Маги. А те са го поставили тук. В изложбена галерия.
— Защо не? То е толкова красиво — заразглежда го с интерес. — Ти ли си го тъкала?
— Да. Нямам много време да тъка, но… — спря, защото усещаше, че всеки момент ще се разплаче. — Представи си само: в художествена галерия, сред всички тези красиви картини и предмети.
— Бриана.
— Джоузеф.
Грей видя как мъжът прекоси помещението и стисна Бриана в сърдечна и силна прегръдка. Артистичен тип, помисли си намръщено. Тюркоазена обица на ухото, вързана на опашка коса, италиански костюм. Сети се, че го видя на сватбата в Дъблин.
— Всеки път, когато те видя, си все по-хубава
— А ти — все по-изпълнен с ласкателства — но се засмя от сърце. — Не знаех, че си тук.
— Пристигнах да помогна на Роуган.
— Ами Патриша?
— Тя е в Дъблин. Разпределила си е времето между бебето и училището и не можа да се откъсне.
— А бебето? Как е то?
— Истинска красавица. Метнала се е на майка си — Джоузеф погледна Грей и подаде ръка: — Вие трябва да сте Грейсън Тейн. Приятно ми е — Джоузеф Донахю.
— О, извинявам се, Грей, това е Джоузеф — управител на галерията на Роуган в Дъблин. Мислех, че сте се запознали на сватбата.
— Не успяхме — обаче подаде миролюбиво ръка, тъй като непознатият имаше съпруга и дете.
— Сигурно ви е омръзнало до болка, но държа да ви кажа, че много харесвам книгите ви.
— Не ми е омръзнало.
— Дори взех ваша книга със себе си, като си представях, че мога да я дам на Бри, а тя — на вас, за да получа автограф, ако нямате нищо против.
Реши, че Джоузеф Донахю може и да му хареса.
— С удоволствие ще го сторя.
— Много мило от ваша страна. Трябва да съобщя на Маги, че сте пристигнали. Лично иска да ви разведе наоколо.
— Прекрасна работа сте свършили тук, Джоузеф.
— Наистина, безкрайните напрегнати часове, които преживяхме, си струват — огледа помещението със задоволство. — Ще отида да доведа Маги. Поразходете се, ако искате — на вратата спря, обърна се и се ухили: — И да не пропуснете да я разпитате за скулптурата, която продаде на президента.
— На президента? — повтори Бриана недоумяващо.
— На Ирландия, скъпа. Тази сутрин той предложи да купи нейния „Непобедим“.
— Представи си — прошепна младата жена, когато той се отдалечи, — президентът на Ирландия да е чул за Маги.
— Казах ти, навсякъде са чули за нея.
— Знам, но… — тя се засмя, защото усети, че не е в състояние да изрази чувствата си. — Чудесно е. Татко щеше да е много горд. А Маги вероятно е на седмото небе от щастие. Но на теб това чувство ти е познато. Толкова хора четат книгите ти.
— Да, знам.
— Сигурно е много приятно да си талантлив и да предлагаш на хората нещо, което ги трогва.
— Бри — Грей внимателно повдигна тъканата покривка, — а това как ще го определиш?
— О, всеки може да го направи! Просто изисква време. Аз говоря за изкуството — нещо, което остава — приближи една картина с дръзки тонове, изобразяваща забързания Дъблин. — Винаги съм мечтала. Не че завиждам на Маги… Макар и това чувство да изпитах, когато тя замина да учи във Венеция, а аз останах у дома. Но и двете направихме, каквото трябваше. А сега тя върши такива важни неща…
— И ти също. Защо говориш така? — попита той раздразнено. — Защо мислиш, че това, което вършиш, е нещо второстепенно? Та ти постигаш повече отколкото толкова мои познати.
Тя се обърна отново към него усмихната:
— На теб просто ти харесва как готвя.
— Да, харесва ми как готвиш — не отвърна на усмивката й — както и изтъканото от теб, изплетеното, цветята ти. Начина, по който караш въздуха да ухае и как оправяш леглата. Да не споменавам как простираш прането или гладиш ризите ми. Ти правиш всички тези неща и още стотици други, сякаш не изискват никакво усилие.