— Не е кой знае какво да…
— Е! — усети как отново се разгневява, без да е в състояние да посочи причината. — Знаеш ли колко много хора не успяват да създадат дом, или въобще не ги интересува; нямат представа как да положат грижи за някого. Предпочитат да се откажат от всичко, което притежават — време, вещи, деца — вместо да се погрижат за тях.
Той се спря, сепнат от току-що изреченото, сепнат, че то е в него и е чакало да бъде споделено. Чудеше се откога ли се бе таило у него? И колко щеше да му коства, за да успее отново да го зарови?
— Грей.
Бриана вдигна ръка да го погали, но той се отдръпна. Не се смяташе за уязвим или поне не смяташе така от години насам. Но в момента бе прекалено объркан, за да го докосва някой.
— Искам да кажа, че онова, което правиш, е важно. Не бива да го забравяш. Искам да огледам наоколо — приключи набързо и излезе от помещението.
— Ха! — възкликна Маги, влизайки точно в този момент. — Поривът бе интересен.
— Нужно му е семейство — промълви Бриана.
— Бри, той е мъж, а не дете.
— Възрастта не отнема потребността. Той е прекалено самотен, Маги, и изобщо не го подозира.
— Е, не можеш да гледаш на него като на човек, отклонил се от правия път — сестра й се приближи. — Или можеш?
— Изпитвам чувства към него. Никога не съм си представяла, че отново ще изпитам същото — погледна към ръцете си, които неволно бе стиснала и ги отпусна. — Не, не е вярно. Не е същото, което изпитвах към Рори.
— Рори, да го вземат мътните!
— Все така казваш — Бриана се усмихна. — Семейството е голяма работа — целуна сестра си по бузата. — Я кажи, как се чувстваш, след като президентът е закупил твоя творба?
— Единствено ме интересува да плати достатъчно — отметна глава и се засмя от сърце. — Все едно да отидеш до Луната и да се върнеш. Така се чувствам. Ние от рода Конканън просто не сме достатъчно изтънчени, за да се преструваме, че тези неща нямат значение. Така ми се иска татко…
— Знам.
— Е — Маги въздъхна дълбоко и смени темата. — Детективът, който Роуган нае, още не е попаднал на дирите на Аманда Доуърти. Но продължава да я търси, без да ми е ясно какво значи това.
— Боже, Маги! Толкова седмици вече, толкова разходи…
— Стига! Съпругът ми е богат.
— Да и остава да кажеш, че се омъжи за него заради парите.
— Не. Заради тялото му — тя й намигна и я хвана под ръка. — А и забелязах, че твоят приятел Грейсън Тейн също не еза пренебрегване.
— И аз съм го забелязала.
— Слава Богу! Значи не си загубила способността си да виждаш. Получих картичка от Лоти.
— И аз. Нали не възразяват да останат и трета седмица?
— Ако питаш мен, майка може да остане там до края на живота си — изражението на Бриана я накара да въздъхне. — Добре де, добре. Радвам се, че се забавлява, макар и никога да не си го признае.
— Тя ти е благодарна, Маги, макар и да не ти го казва.
— Вече не ми е нужно да го чуя — положи ръка на корема си. — Имам за какво да съм благодарна и това ме кара да се чувствам различно. Никога не съм подозирала, че съм способна на подобни чувства. Появи се Роуган и си мислех, че никога няма да изпитам емоционална обвързаност с някого или към нещо. А сега това е факт. Ето защо започвам да разбирам как, ако не обичаш и не желаеш детето в утробата ти, това може да помрачи живота ти. Точно както, ако го искаш и желаеш, може да е като светъл лъч.
— Тя и мен не ме е искала.
— Защо говориш така?
— Заяви ми го — Бриана откри колко й олеква, като го сподели. — Направила го е от чувство за дълг. Дълг, но не към татко, а към църквата. Хладен начин да се появиш на този свят.
В момента сестра й не би могла да понесе гнева й, затова Маги се въздържа. Само обгърна лицето й с ръце.
— Загубата е за нея, Бри, не за теб. Никога не е била за теб. Както и за мен. Защото, ако не бе изпълнила дълга си, щях да съм съвсем сама.
— Татко ни обичаше.
— Така е. И това ни стига. Хайде, не се притеснявай. Ще те кача горе и ще ти покажа какво сме свършили.
В дъното на коридора Грей въздъхна. Акустиката на сградата бе прекалено добра, за да си споделят тайните тук. Прецени, че вече започва да разбира тъгата, прокрадваща се понякога в очите на Бриана. Странно и двамата не са усетили майчина ласка.
Не че липсата на ласка му пречеше, повтори си той за сетен път. Отдавна бе надживял усещането. Изплашеното, самотно дете изостави отдавна в сиропиталището „Саймън Брент“.