Въпросът му я изненада, устните й потрепериха и се разтвориха.
— Ти си най невъзпитаният човек, когото познавам.
— Това го знам. Съобщи ми нещо което не знам.
— Тръгвам си.
Тя се извърна, но той я задържа.
— Ей сега ще те отнеса на ръце до колата. Ще си счупиш краката с тези обувки. Особено ако се готвиш да се втурнеш.
— Никъде няма да се втурна, както живописно се изразяваш. И не е твоя работа — замълча и отметна кичур коса от челото си. — Защо ли си губя времето да ти обяснявам, че не е твоя работа?
— Това се чудя и аз.
Погледът й се спря върху лицето му. Забеляза, че то бе безизразно и упорито.
— Така и така няма да престанеш, докато не ти кажа.
— Започваш да схващаш как стоят нещата — но той не се усмихна. Вместо това отметна кичур от челото й. Очите му бяха напрегнати, съсредоточени — Тя те безпокои.
— Не е нещо, което ще разбереш.
— Ще се учудиш колко неща съм в състояние да разбера. Седни за малко — поведе я към една скала, накара я да седне и се настани до нея. — Разкажи ми го като история. Така е по-лесно понякога.
Вероятно е прав. И нищо чудно след като го разкаже, тази необичайна тежест от сърцето й да изчезне.
— Преди години имало една жена с ангелски глас, или поне така разправят всички. И тя притежавала амбицията да го използва и да стане известна. Животът и като дъщеря на ханджия не я задоволявал и затова тръгнала да пътува, като изкарвала прехраната си с песни. Един ден се върнала, защото майка й заболяла и въпреки че не умеела да обича, тя притежавала чувство за дълг. Пеела в селската кръчма за своя утеха, за радост на собственика и за няколко лири. Именно там срещнала един мъж.
Бриана се загледа към морето и си представи как баща и вижда за пръв път майка й и я чува да пее.
— Нещо като искра преминала между двамата. Може и да е било любов, но не онази, която остава завинаги. И въпреки това те не й се съпротивлявали или поне не успели да го сторят. Не след дълго тя открила, че носи дете в утробата си. Църквата, възпитанието й и личните разбирания й повелявали да се омъжи и да се откаже от лелеяната си мечта. Никога след това не изпитала щастие и нямала никаква потребност да направи съпруга си щастлив. След първото дете скоро забременяла отново. Този път не от страст, а от пресметнато чувство за дълг. Като го изпълнила, отказала да споделя постелята със съпруга си.
Въздишката й накара Грей да положи ръка върху нейната, но без да проговори. Още не.
— Едни ден близо до река Шанън той срещнал друга. Там имало любов — дълбока, всепоглъщаща. Грехът може и да е бил голям, но любовта им се оказала по-голяма. Ала той имал съпруга и две малки дъщери. И той, и жената, която го обичала, знаели, че нямат бъдеше. Затова тя го оставила, върнала се в Америка. Писала му три писма; три прекрасни писма, пълни с любов и разбиране. И в последното му съобщила, че носи детето му. Ще се махне, уверявала го тя и нямало за какво да се тревожи той, защото тя била щастлива, че част от него расте в нея.
Прелитащият над главите им гларус привлече погледа й. Преди да продължи, се загледа как се отправя към хоризонта:
— Тя никога вече не му писала, а той никога не я забравил. Може би споменът за нея го е сгрявал по време на студения му брак през всички тези празни години. Мисля, че е било така, защото умрял с нейното име на уста. Изрекъл името Аманда, преди да затвори очи. Дълго след като писмата били написани, една от дъщерите му ги намерила, така както той ги бил оставил — завързани с червена панделка.
Тя се обърна към Грей.
— Няма какво да се направи, нали разбираш, няма как да се върне времето назад, та животът на тези хора да бъде по-щастлив. Но нима жена, която е била толкова обичана, не заслужава да узнае, че никога не е била забравена? И няма ли право детето на тази жена и на този мъж да знае, че има хора, с които го свързва кръвна връзка?
— Може повече да те заболи, когато ги откриеш — той погледна към преплетените им пръсти. — Миналото понякога крие ужасни капани. Връзката, Бриана, между вас и детето на Аманда е доста крехка. Далеч по-силни се прекъсват постоянно.
— Баща ми я е обичал — изрече тя простичко. — Детето, което е родила, е роднина. Трябва да ги потърсим.
— Няма да се справиш сама — промърмори той, докато изучаваше лицето й. Видя изписана сила там, но и тъга. — Позволи ми да ти помогна.
— Познавам доста хора. За да откриеш някого, често се налага да се водят многобройни телефонни разговори, да се правят проучвания, трябват връзки.