— Бриана.
— Кажи ми! — скована, разстроена, тя се обърна към него. — Защото виждам, че знаеш отговора. Ако си приятел, ще ми кажеш.
— Не е честно.
— А да се съмнявам в себе си през всичкото това време по-честно ли е?
— Не искам да те наранявам, Бриана — нежно погали бузата й. — Бих предпочел да ми отрежат ръката.
— По-малко ще ме боли, ако знам истината.
— Може и така да е — не беше сигурен. Никога не бе узнал. — С Маги мислехме…
— Маги? — прекъсна го тя удивена. — И Маги е знаела?
„Сега вече всичко оплетох“ — помисли си той. И нямаше как да се измъкне, без да нарани и тримата.
— Обичта й към теб е безкрайна, Бриана. Готова е на всичко, за да те защити.
— Ще кажа и на теб, което съм й повтаряла стотици пъти: нямам нужда някой да ме защитава. Кажи ми какво знаеш!
Помисли си, че десет години е дълъг период за честен мъж да пази тайна. Десет години е още по-дълъг период, за да се вини невинна.
— Той се нахвърли един ден върху мен, докато бях тук, на нивата, и работех. Връхлетя изневиделица, така ми се стори. И тъй като не го обичах особено и аз се нахвърлих върху него. Но не мога да кажа, че го правих съвсем сърцато, докато не го чух какви ги приказва. Заяви, че си била интимна с мен.
Продължаваше да се чувства смутен, а и откри, че времето не е потушило гнева му.
— Каза, че си го направила за посмешище зад гърба му и че не възнамерява да се жени за курва. Размазах му физиономията заради тези думи — увери я Мърфи, а юмрукът му се сви при спомена. — Никак не съжалявам, че го сторих. Можех да изпочупя всичките му кости, но той ми заяви, че го е чул от устата на майка ти. Тя му казала, че тайно се срещаш с мен и може дори да си бременна.
Сега тя бе смъртно бледа, а сърцето й бе замряло.
— Майка ми му е наговорила подобни неща?
— Казала му, че съвестта не й дава да допусне, той да се ожени за теб в църква, когато си съгрешила с мен.
— Но тя знаеше, че това не е вярно — прошепна Бриана. — Че това е лъжа.
— Причините да го вярва или да го каже са известни само на нея. Маги се появи, когато се миех от боя и преди да се замисля, споделих с нея какво е станало. Отначало помислих, че ще отиде да се разправя с Маив и трябваше да я задържа, докато се поуспокои. Заговорихме се и тя реши, че майка ти го е сторила, за да те задържи у дома.
Да, помисли си Бриана. У дома, където никога не се бе чувствала като в дом.
— Където ще се грижа за нея, татко и къщата.
— Не знаехме какво да правим, Бриана. Кълна ти се, че със собствените си ръце щях да те отвлека от олтара, преди да се омъжиш за това подло страхливо копеле. Но той замина на следващия ден, а ти бе толкова нещастна. Сърце не ми даде, нито на Маги, да ти кажем какви ги наприказва.
— Сърце не ви е дало? — стисна устни. — Нямали сте право — нито ти, нито Маги — да не ми кажете. Така сте нямали право, както и майка ми не е имала право да наговори подобни неща.
— Бриана!
Тя се дръпна назад, преди той да успее да я докосне
— Не, недей. Не мога да говоря с теб в момента. Не мога.
Обърна се и побягна
Не заплака. Сълзите бяха застинали в гърлото й, а тя отказваше да им позволи да рукнат. Тичаше през полето, без да забелязва нищо наоколо, само си припомняше какво се бе случило. Или почти се бе случило. Цялата невинност беше унищожена. Всички илюзии разбити. Целият й живот е бил пълен с лъжи. Зачената е в тях, възпитана с тях, закърмена с тях.
Докато стигне къщата, сълзите бяха на път да бликнат. Спря ги, като стисна ръце в юмруци и заби силно ноктите в дланите.
Птиците продължаваха да пеят, а крехките стъбълца на засетите от нея цветя продължаваха да танцуват на лекия вятър. Но те вече не я радваха. Видя се както тогава — смазана и отвратена — когато Рори я удари и тя се строполи на земята. Дори след всичките тези години много добре си спомняше как недоумяващо наблюдаваше яростта и отвращението, изписани по лицето му, преди да се обърне и да я изостави.
Била е набедена за курва, така ли? И то от собствената й майка. От мъжа, когото обичаше. Каква ирония! Та тя никога не бе усетила тежестта на мъжко тяло върху своето.
Бързо отвори вратата и я затвори зад себе си. Значи съдбата й е била предрешена в онова далечно утро. Е, днес, в този момент, тя ще вземе съдбата си в свои ръце.
Решително се изкачи по стълбите и отвори вратата на стаята на Грей. Затвори я плътно зад гърба си.
— Грейсън? Желаеш ли ме?
— Разбира се. По-късно… — вдигна глава, а светналите му очи едва я виждаха. — Какво? Какво каза?