— Желаеш ли ме? — повтори тя. Стоеше вдървено. — Казваш, че ме желаеш. А и с действията си даваш да се разбере, че е така…
— Аз… — направи мъжествен опит да излезе от света на фантазиите и да се върне към действителността. Забеляза, че е бледа, а очите й — невероятно студени.
— Бриана, какво става?
— Зададох ти въпрос. Ще съм ти благодарна, ако ми отговориш.
— Разбира се, че те желая Чакай… Какво, по дяволите, правиш? — скочи пъргаво от стола и я зяпна, а тя започна да разкопчава блузата си. — Престани! Божичко! Спри веднага!
— Каза, че ме желаеш. Готова съм да ти се отдам.
— Казах да престанеш — бързо се озова до нея и притвори блузата. — Какво ти е? Какво се е случило?
— Твоето на нищо не прилича — усети, че започва да трепери, и се постара да се овладее. — От известно време се мъчиш да ме вкараш в леглото си, а сега, когато съм готова… Ако нямаш време — кажи ми — очите й блестяха. — Свикнала съм да ме отблъскват.
— Не е въпрос на време…
— Е, тогава какво ти пречи? — тя се обърна към леглото. — Как предпочиташ: завесите да са спуснати или не? За мен няма значение.
— Остави глупавите завеси — жестовете, с които приготви постелята, оказаха обичайното въздействие върху него накараха коремът му да се свие от обзелото го желание. — Няма да направя това, което си намислила.
— Значи, не ме желаеш — когато се изправи, разкопчаната й блуза се разтвори и той зърна бледата й кожа и спретнатото й памучно бельо.
— Ще ме довършиш — промърмори.
— Добре. Ще те оставя да умреш на спокойствие — вдигна гордо брадичка и се отправи към вратата.
Той й препречи пътя и не й позволи да излезе.
— Никъде няма да ходиш, докато не ми обясниш какво се е случило.
— Нищо, както изглежда, поне с теб — тя се облегна на вратата; сякаш бе забравила, че трябва да диша равномерно, за да не се долови болката в гласа й. — Вероятно все някъде съществува мъж, който да ми отдели време, за да ме тръшне в леглото.
Той й се озъби:
— Не ти прилича да говориш така.
— Съжалявам. Приеми искрените ми извинения. Жалко, че те обезпокоих. Но повярвах на думите ти. Е, това е мой проблем — завърши тя, а очите й бяха пълни със сълзи. — Винаги вярвам…
Ще трябва да се справи със сълзите, даде си сметка той и цялата й емоционална обърканост, без да я докосне.
— Какво се е случило?
— Открих истината — очите й вече не бяха студени, а отчаяни и отразяваха вътрешното й опустошение. — Открих, че никога не е имало мъж, който ме е обичал. Истински да ме е обичал. И че родната ми майка е лъгала най-долно, за да унищожи и малкото надежда за щастие. Казала му, че съм се любила с Мърфи. Това и още — че може да съм бременна от него. Та как ще се ожени за мен, като е повярвал на приказките й? Как да ме обича?
— Чакай — той помълча малко, за да осъзнае току-що чутото. — Искаш да кажеш, че майка ти е заявила на онзи тип, за когото си щяла да се омъжиш, онзи Рори, че си правила секс с Мърфи и може дори да си бременна?
— Наговорила му го е, за да ми попречи да напусна тази къща — облегна глава назад и затвори очи. — Тази къща, каквато бе тогава. А той й повярвал. Повярвал, че съм го сторила и то така, че дори не си даде труда да ме попита дали е вярно. Само ми заяви, че няма да ме вземе и ме заряза. А през цялото време Маги и Мърфи са знаели, но са го крили от мен.
„Стъпвай внимателно! — предупреди се Грей. — Тя е в емоционален срив.“
— Виж, знам, че съм чужд тук, но като професионалист, свикнал да наблюдава хората, ще ти кажа, че сестра ти и Мърфи са си мълчали, за да не те наранят допълнително.
— Но става въпрос за моя живот, нали? Знаеш ли какво е да не можеш да проумееш защо не те желаят. Животът ти да мине в такова терзание и въпреки всичко никога да не разбереш защо?
Да, знаеше и то отлично. Но реши, че не това е отговорът, който тя иска да чуе.
— Той не те е заслужавал. Това трябва да ти достави някакво удовлетворение
— Но не се получава. Не и сега. Мислех, че ти ще ми покажеш.
Той отстъпи предпазливо назад и изпусна въздуха, изпълнил дробовете му. Тя бе красива жена. От първия миг, когато я зърна, раздвижи кръвта му. Невинна. Отзивчива.
— Разстроена си — успя да изрече с хриптящ глас. — И колкото и да ме боли, налага се да ти кажа, че съществуват правила.
— Не са ми нужни извиненията ти.
— Ти търсиш заместител — яростта му изненада и двамата. Не си бе давал сметка, че това го измъчва. И продължи не по-малко гневно, тъй като усещането не го напускаше. — Няма да съм заместник на някакъв малоумник, страхлив при това, който те е зарязал преди десет години. Вчерашният ден винаги носи болка. Е, ела тогава в действителността. Когато лягам с жена, тя ще мисли за мен. Единствено за мен.