Малкото руменина, която се бе появила на бузите й изчезна.
— Извинявай. Наистина не исках да прозвучи така.
— Но звучи, защото е точно така. Съвземи се — нареди й той, смъртно уплашен, че тя отново ще се разплаче. — Когато си наясно какво искаш, ела и ми кажи.
— Аз само… Имах нужда някой… ти… да ме искаш. Надявах се, че ще е нещо… което няма да забравя. Щеше ми се да узная какво е да те докосва мъж, на когото държиш — лицето й пламна от унижение, докато Грей продължаваше да се взира в нея. — Няма значение. Съжалявам Наистина съжалявам.
Рязко отвори вратата и избяга.
Съжалява, помисли си Грей, загледан в мястото, където тя бе само преди миг.
„Браво, приятелю! — каза си той и започна нервно да се разхожда напред-назад из стаята. — Чудесно е да сриташ някого, когато и без това е повален на земята, няма що!“
Но, по дяволите, тя го накара да се чувства точно така, както той сподели с нея. Удобен заместител за загубен любим. Съжаляваше за предателството и отблъскването което е преживяла. Тези неща ги бе изпитал на собствения си гръб. Но въпреки това се бе съвзел, нали така? Е, и тя ще съумее да стори същото.
Имала потребност да я докоснат, да я утешат. С натежала глава продължи да кръстосва от прозореца до вратата и обратно. Искаше него… Малко съчувствие, малко разбиране, малко секс. А той й бе отказал.
Точно като Рори.
Е, какво трябваше да направи? Как можеше да я отведе в леглото, когато тя бе така огорчена, изплашена и объркана? Не, нямаше нужда да се обременява с усложненията в живота на другите.
Нямаше нужда от тях.
Имаше нужда от нея.
Изруга и притисна чело към стъклото. Може да си отиде. Никога не му е било трудно да си отиде. Или да седне и отново да се захване с романа, като се потопи в работа.
Или… Или да опита нещо, което ще премахне раздразнението и за двама им.
Второто изглеждаше далеч по-привлекателно, макар да бе доста по-опасно. Безопасният път е за страхливците, напомни си той. Грабна ключовете, слезе долу и напусна къщата.
ДВАНАДЕСЕТА ГЛАВА
Ако имаше нещо, което Грей умееше да прави стилно, то бе да създава атмосфера. Два часа след като напусна пансиона „Блакторн“ той бе отново в стаята си и добавяше последните щрихи. Не мислеше какво ще последва след първата стъпка. Понякога е по-добре и определено по-сигурно да не предрешаваш как ще приключи сцената или главата.
Хвърли последен поглед наоколо, кимна одобрително и слезе да я намери
— Бриана.
Не се обърна — старателно нанасяше глазурата върху шоколадовата торта. Вече бе по-спокойна, но не по-малко засрамена от поведението си. През последните два часа на няколко пъти потреперва, като си припомняше как се бе хвърлила към него.
Как се бе хвърлила, спомни си за пореден път и никой не я бе хванал.
— Вечерята ти е готова — посрещна го тя спокойно. — Тук ли ще се нахраниш?
— Искам да се качиш горе.
— Добре — облекчението й, че не бе пожелал да остане в кухнята, бе огромно. — Ще ти приготвя табла.
— Не — сложи ръка на рамото й и изпита безпокойство, когато усети, че тя се напряга. — Искам да се качиш горе.
Е, рано или късно ще се наложи да застане лице в лице с него. Внимателно избърса ръце в престилката и се обърна. По лицето му не зърна дори следа от гнева и осъждането, които не й спести преди време. Това обаче не й помогна особено.
— Някакъв проблем ли има?
— Качи се и ще ти кажа.
— Добре.
Последва го. Дали не е редно отново да му се извини? Не беше сигурна. Май ще е най-добре да се прави, че нищо не се е случило. Когато приближи вратата на стаята му, въздъхна леко. Помоли се да не е нещо с канализацията. Точно в момента пари за… забрави за канализацията, щом прекрачи прага. Забрави за всичко.
Навсякъде бяха поставени свещи, в здрача меката им светлина бе като разтопено злато. Цветя преливаха от половин дузина вази: лалета, рози, фрезии и люляк. В сребърна кофа се изстудяваше бутилка все още неотворено шампанско. Отнякъде долиташе музика. Звуци на арфа. Тя се загледа озадачено в портативната уредба на бюрото му.
— Предпочитам завесите да са дръпнати — изрече той.
Стисна ръце под престилката — само тя знаеше, че треперят.
— Защо?
— Защото човек никога не знае кога ще улови лунен лъч.
Устните й плахо се извиха в усмивка.
— Не, искам да кажа: защо си направил всичко това?
— За да те накарам да се усмихнеш. Да ти дам време да разбереш дали наистина го искаш. Да те убедя, че го искаш.
— Толкова много труд си положил — погледът й се отмести към леглото, след това бързо и нервно — към ваза с рози. — Не е трябвало. Накарала съм те да се почувстваш задължен.