— Цял ден чакам да те притисна. Всъщност цял ден чакам, за да те отведа отново в леглото. Ухаеш великолепно.
— Това е розмаринът от лехата. Престани. Не мога да мисля.
— Недей. Вместо това ме целуни. Поне веднъж.
Ако главата й не се въртеше така, никога нямаше да го стори. Ала устните му вече бяха върху нейните, а те омекваха и се разтваряха. Приемаха го.
Той бавно се наслади на целувката, като я задълбочаваше все повече и повече, за да усети напълно вкуса й, топлината й, лекия аромат от цветята, задържал се по ръцете й, когато тя ги вдигна към лицето му. Тялото й се притисна към неговото.
За миг забрави, че го прави, за да я убеди да приеме подаръка му и се отдаде на удоволствието, което изпитваше.
— Имаш чудесни устни, Бриана — леко ги захапа, за да им се наслади. — Чудя се как се откъснах за толкова дълго от тях.
— Опитваш се да ме разсееш.
— И успях. Както и себе си — нежно я отдалече от себе си, удивен защо една целувка, замислена като игра, развълнува така сърцето му. — Хайде да забравим практическите и всички интелектуални причини, които се бях подготвил да ти изброя, за да те убедя да приемеш проклетата кола. Искам да направя това за теб. Важно е за мен. Ще бъда щастлив, ако я приемеш.
Тя щеше да устои на практическите доводи, щеше да пренебрегне интелектуалните причини. Но как да устои на тихата молба, която се долавяше в думите му? Или да не забележи как настойчиво чака тя да приеме?
— Не е честно да използваш сърцето ми — прошепна тя.
— Знам — тихичко изруга. — Знам, че трябва да се махна от теб още сега, Бриана. Да си събера багажа и да изчезна — продължи да се взира в нея. — Вероятно ще дойде момент, когато ти самата ще съжаляваш, че не съм го сторил.
— Няма да настане такъв момент — стисна ръце, за да не го докосне, защото се опасяваше, че ако го пипне, ще залепне за него. — Защо ми купи колата, Грейсън?
— Защото имаш нужда от нея — подхвърли той и продължи: — Защото имах нужда да направя нещо за теб. Не е кой знае какво, Бри. Парите не означават нищо за мен.
Тя свъси вежди.
— Знам. Имаш много пари, така ли? И да не мислиш, че парите ти ме впечатляват, Грейсън? Че изпитвам чувства към теб, защото можеш да ми купуваш нови коли?
Грей отвори уста да заговори, но странно смирен, я затвори.
— Не, не смятам така. Това за теб няма никакво значение.
— Е, хубаво, че поне за това се разбрахме — той изглежда така нуждаещ се от грижа, помисли си тя, а дори не го подозира. Подаръкът бе колкото заради нея, толкова и заради него. А така вече тя можеше да го приеме. Обърна се, за да погледне отново колата. — Какво само си направил за мен, а аз не ти благодаря както трябва — нито че си се сетил, нито че си го сторил.
Той се чувстваше странно — като момченце, на което предстои да му простят извършена пакост.
— Значи ще я задържиш?
— Разбира се — целуна го. — Благодаря ти.
Грей се ухили.
— Мърфи ми дължи пет лири.
— Обзаложили сте се, така ли? — усмихна се тя. — Защо ли се чудя?
— Идеята беше негова.
— Х-м-м-м… Я да вляза да видя дали гостите не се нуждаят от нещо и да отидем на разходка с колата.
Той дойде в стаята й същата нощ, както се бе надявала, че ще направи, и следващата също — докато гостите си спяха спокойно. Пансионът й бе пълен. Когато седна пред счетоводните книги, сърцето й бе весело. Почти бе на път да си позволи да плати за оранжерията.
Завари я седнала пред бюрото — загърната с роба, потупваше леко писалката по устните си и гледаше замечтано.
— За мен ли мислиш? — осведоми се той и се наведе да я целуне по врата.
— Ако трябва да съм честна, мислех за южно изложение и заскрежени стъкла.
— Значи съм втори след оранжерията — беше си прокарал път до брадичката й, когато погледът му се плъзна по писмото пред нея. — Какво е това? Отговор от минната компания ли?
— Да, най-после. Прегледали са счетоводните си книги. Ще получим хиляда лири, щом представим сертификата.
Той се отдръпна и се намръщи.
— Хиляда? За десет хиляди акции? Не ми звучи правдоподобно.
Бриана само се усмихна, изправи се и започна да разпуска косите си. Обикновено този ритуал го радваше, но сега остана загледан в книжата върху бюрото.
— Не познаваш баща ми — обади се тя. — Това е доста над очакванията ми. Цяло състояние всъщност, защото парите, които влагаше в безбройните си сделки, винаги бяха повече от дивидентите.
— По една десета на акция… — вдигна писмото — Колко казваш, че е заплатил?
— Половината, ако се съди по писмото. Не си спомням нещо, с което да се е захванал, да е имало такава възвръщаемост. Трябва да кажа на Роуган да им изпрати сертификата.