— Маги! Какво ти е? — уплашена, Бриана се опита да й помогне. — Бебето ли?
— Най вероятно някакъв спазъм.
Но той не отминаваше, напротив — засилваше се.
— Бледа си като платно. Сядай! Сядай и не ми се противопоставяш.
Лоти, бивша медицинска сестра, стана бързо.
— Колко такива спазъма имаше вече, мила?
— Не знам. Започнаха в ранния следобед — тя облекчено въздъхна, когато болката премина. Нищо ми няма, наистина. Имам още две седмици, или почти толкова.
— Докторът ти каза, че може да родиш всеки момент — напомни й Бриана
— Той пък откъде ще знае?
— Така е, така — усмихна се Лоти, заобиколи масата и започна да масажира раменете на Маги. — Боли ли те другаде, мила?
— Усещам и болки в гърба — призна тя. — Цял ден ме мъчат.
— Х-м-м-м… Дишай дълбоко и се отпусни. Не, не й давай чай точно сега, Бриана. Може би след малко.
— Не съм започнала да раждам — не се предаваше Маги. Идеята я изпълваше с ужас. — Всичко е от овнешкото.
— Може и така да е. Бри, не си предложила чай на Тейн.
— Няма нужда — очите му шареха от жена на жена, докато се чудеше какво да предприеме. Вероятно за всички щеше да е най-добре да се оттегли. — Ще отида да поработя още малко.
— О, вашите книги много ми допадат — подметна Лоти весело. — Прочетох две, докато бяхме във Франция. Чудя се как измисляте такива неща и така хубаво ги пресъздавате с думи.
Тя продължи да бъбри безгрижно, докато Маги най-после започна да диша спокойно.
— Ето. През четири минути са горе-долу. Дишай, моето момиче. А така. Бри, време е да се обадиш на Роуган. Сигурно ще иска да ни посрещне в болницата.
— О! — за миг се обърка. — Изглежда е време да съобщя и на лекаря.
— Добре ще сториш — Лоти хвана ръката на Маги и здраво я стисна, а Бриана хукна да изпълнява задачата. — Не се притеснявай. Помогнала съм доста бебета да се появят на този свят. Приготвила ли си необходимите неща, Маги?
— Да — тя потрепери, когато контракцията премина. Странно, но вече се чувстваше по-спокойна. — Чантата е в дрешника на спалнята.
— Младият човек ей сега ще отскочи да я вземе, нали, скъпи?
— Разбира се — с удоволствие щеше да го стори. Това щеше да го отдалечи от къщата и от ужасяващата перспектива да стане свидетел на раждането на бебето. — Отивам да я донеса.
— Не се притеснявай, Грей — обхваната от новото си спокойствие, Маги успя дори да се пошегува: — Нямам намерение да родя на кухненската маса.
— Слава Богу!
Той й се усмихна плахо и изчезна.
— Ще отида да взема жакета си — каза Лоти на Маги и погледна Маив многозначително. — Не забравяй да дишаш дълбоко.
— Няма. Благодаря ти, Лоти. Всичко ще е наред.
— Изплашена си — Лоти нежно я погали по бузата. — Естествено е. Колкото е естествено и всичко, което усещаш в момента. Това само жена може да го свърши. Само жена може да го разбере. Господ знае, че ако мъжете я вършеха тази работа, хората по земята щяха да са доста по-малко на брой.
Мисълта накара Маги да се усмихне.
— Само малко съм изплашена. И не само от болката. Дали ще знам какво да правя след това?
— Ще знаеш. Скоро ще си майка, Маргарет Мери. Бог да те благослови!
Тя затвори очи, когато възрастната жена излезе от стаята. Усещаше промените вътре в тялото си и тяхната сила. Опита се да си представи промените, които ще настъпят в живота й, значимостта им. Да, скоро щеше да стане майка. Детето, което бяха създали заедно с Роуган, щеше да бъде в ръцете й, а не в утробата.
„Обичам те! — помисли си тя. — Кълна ти се, че ще те обсипя с любов.“
Дълбок стон се изтръгна от гърлото й — болките бяха започнали отново. Сви по-силно очи, опита да се концентрира върху дишането. През мъглата, в която я потопи болката, усети нечия ръка върху своята. Отвори очи и видя лицето на майка си, както и пълните й със сълзи очи може би за пръв път в живота й в тях имаше и истинско разбиране.
— Искам да си щастлива, Маги — произнесе Маив бавно. — Ти и детето ти.
Поне за миг пропастта помежду им бе запълнена, Маги хвана ръката на майка си.
Когато Грей дотича с чантата, Лоти помагаше на Маги да стигне до колата на Бриана. Всички гости бяха навън да ги изпратят.
— О, благодаря ти, че така бързо се върна — Бриана сграбчи чантата и се огледа притеснено. — Роуган е на път за болницата. Затвори, преди да успея да му кажа „довиждане“. Лекарят каза веднага да я откараме. Трябва да отида с нея.
— Разбира се. Всичко ще е наред.
— Да, ще е наред — тя започна несъзнателно да гризе нокътя на палеца си. — Трябва да тръгвам. Гостите…
— Не се тревожи. Аз ще се погрижа за нещата тук.
— Не можеш да готвиш.