— Бри… — гласът му бе натежал от съня. — Липсваше ми.
— Върнах се — тя се сгуши в него. — Спи сега.
— Трудно се спи без теб. Прекалено много кошмари ме обземат.
— Ш-ш-ш-т — погали го и усети, че е на път да се унесе. — Вече съм тук.
Той изведнъж се събуди и запримига объркано.
— Бри… Ти си тук?
— Да. Заспал си с книга в ръка.
— Така ли? — прокара ръце през лицето си и се обърна да я види по-добре на оскъдната светлина. Изведнъж се сети. — Маги?
— Добре е. Всичко е наред. О, беше толкова красиво да се види, Грей. — обзета наново от възбудата, тя седна и обви колене с ръце. — Ругаеше Роуган, не спираше да изрежда всякакви отвратителни възмездия. А той непрекъснато целуваше ръцете й и я съветваше да диша дълбоко. След това тя се засмиваше, повтаряше му, че го обича, и пак започваше да ругае. Никога не съм виждала мъж, който да е така нервен, изплашен и внимателен едновременно.
Тя отново въздъхна и дори не си даде сметка, че бузите й пак са мокри.
— Такова объркване, бъбрене, спорове, точно както можеш да очакваш. Когато се опитаха да ни отпратят от стаята, Маги заплаши, че и тя ще тръгне заедно с нас. „Искам семейството ми да е до мен — заяви. — Ако те си тръгнат, тръгвам и аз.“ Така че останахме. И беше толкова… невероятно.
Грей избърса сълзите й.
— Ще ми кажеш ли какво роди?
— Момченце — Бриана подсмъркна. — Най-красивото момченце. Има черните коси на Роуган. Къдри се около главицата му като ореол. И е взел очите на Маги. Цветът им още не се знае, разбира се, но по форма са като нейните. И само как пищеше! Сякаш ни проклинаше всички, че сме го домъкнали в тази бъркотия. Ръчичките му бяха стиснати в юмручета. Нарекоха го Лиам Матю Суини. Дадоха ми да го подържа — облегна глава на рамото на Грей. — Той ме погледна.
— Остава да ми кажеш, че ти се е и усмихнал.
— Не — но тя се усмихна. — Но ме погледна някак много сериозно, сякаш се чуди какво ще прави. Никога не съм държала новородено в ръцете си. То не прилича на нищо друго на света — зарови глава във врага му. — Как ми се иска да беше го видял.
За своя огромна изненада откри, че и на него му се иска същото.
— Е, някой трябваше да се грижи за пансиона. Твоята госпожа О̀Мейли долетя.
— Господ да я благослови. Ще й се обадя сутринта да й съобщя новината и да й благодаря.
— Не готви толкова хубаво колкото теб.
— Мислиш ли? — тя се усмихна доволно. — Надявам се, че не си й го казал.
— Държах се като истински дипломат — целуна Бриана по челото. — Значи е родила момченце. Колко тежи?
— Три и четиристотин.
— А часа. В колко роди?
— О, към един и половина през нощта.
— По дяволите, май немецът ще прибере парите.
— Моля?
— Парите. Организирахме нещо като облог за бебето. Какъв пол ще е, колко ще тежи, кога ще се роди. Почти съм сигурен, че немецът — Краус — е отговорил най-точно.
— Обзалагали сте се на пари, така ли? И чия беше идеята?
Грей облиза пресъхналите си устни.
— На Мърфи. Готов е на всичко да залага.
— А твоето предположение какво беше?
— Момиче, три и сто, в полунощ — той отново я целуна. — Къде ми е пурата?
— Роуган ти изпрати много хубава пура. В чантата ми е.
— Ще я изпуша в кръчмата утре. Няма начин някой да не почерпи по едно, по случай събитието.
— За това със сигурност можеш да се обзаложиш — въздъхна леко, преплете пръстите на ръцете си. — Грейсън, за днес следобед… Майка ми…
— Нека не говорим за това. Просто влязох и неподходящ момент, толкоз.
— Но това не е всичко и е глупаво да се преструваме, че е така.
— Добре — знаеше, че ще иска да се обяснят, но не желаеше да става в такъв момент. — Няма да се преструваме. Но нека в момента да не мислим за това. Ще поговорим по-късно. Колкото искаш ще го обсъждаме. Но сега е време да празнуваме, не мислиш ли?
Облекчението, което изпита, я сгря. И без това се чувстваше емоционално изтощена в момента.
— Съгласна съм.
— Бас държа, че не си яла.
— Така е.
— Защо не вземем пилето, останало от вечеря, и да го изядем в леглото?
ПЕТНАДЕСЕТА ГЛАВА
През следващата седмица се оказа лесно да избягват обсъждането на сериозни теми. Грей се зарови в работата си, а времето на Бриана бе разпределено между гостите и новородения и племенник. Всеки път, щом разполагаше със свободна минута, си измисляше причина, за да отскочи до къщичката на сестра си и да нагледа родилката и бебето. Маги бе така отдадена на сина си, че измърмори само няколко пъти, че е пропуснала откриването на галерията.