По-късно отново я люби, а когато тя заспа изтощена до него, той остана буден.
Дълго не можеше да заспи — усещаше аромата на розите, които й подари, галеше копринените й коси и слушаше равното й дишане.
Едва на зазоряване започна да се унася, но продължи да си припомня в колко много хотели бе спал сам. Колко сутрини се бе събуждал сам и само хората, които създаваше в главата си като герои на романите му, му правеха компания.
Мина му през ума, че предпочита да е така. Винаги го бе предпочитал. Но сега, когато тя лежеше сгушена до него, не успяваше напълно да възстанови усещането за наслада, което му носеше самотата.
Сигурно отново щеше да го изпита, щом връзката им приключи. Заспивайки, си напомни да не мисли за утрешния ден и още по-малко — за вчерашния.
Той живееше в днешния ден. А днешният ден бе почти идеален.
ШЕСТНАДЕСЕТА ГЛАВА
До следващия следобед Бриана продължаваше да е достатъчно зашеметена от Ню Йорк, за да се опитва да гледа едва ли не навсякъде едновременно. Не я интересуваше, че се държи като турист; правеше снимки с фотоапарата си, вдигаше глава нагоре, докато вратът й се извиваше под невероятен ъгъл, опитваше се да зърне върха на високите сгради. Ако възкликваше от време на време — какво от това. Ню Йорк бе шумен и сякаш нарочно изграден да потресе сетивата.
В апартамента в хотела изучаваше внимателно туристическите справочници, правеше списъци какво трябва да види и старателно ги отмяташе, след като ги посетеше.
Сега й предстоеше да присъства на делови обяд с издателката, която бе и литературната агентка на Грей.
— Арлийн е страхотна — уверяваше я, докато й помагаше да пресекат. — Ще ти допадне.
— Но този обяд… — тя забави крачка, но той не й позволи да изостане, както би предпочела. — Все пак срещата е делова. По-добре да те изчакам някъде или да се присъединя към вас, след като приключите. Бих могла да отида до „Сейнт Патрик“ и…
— Обещах да те заведа до „Сейнт Патрик“ следобед.
И щеше да го направи, бе сигурна. С готовност я водеше къде ли не. Навсякъде. Сутринта вече се бе изкачила на върха на Емпайър Стейт Билдинг. Беше се возила с метрото, закусиха в кулинарен магазин. Всичко, което бе видяла, се въртеше пред очите й като разноцветните стъкълца от калейдоскоп.
А той й обещаваше още.
Но перспективата да обядва с литературна агентка от Ню Йорк — очевидно всяваща страх жена, я плашеше. Щеше да намери начин твърдо да откаже или дори да измисли, че има главоболие и е преуморена, ако Грей очевидно не държеше толкова на срещата.
Видя как небрежно натика банкнота в калаената чашка на заспал до стената на сградата просяк. Никога не ги подминаваше, без да им остави нещо. Каквото и да пишеше с ръкописни букви на табелката — че е бездомен, безработен, ветеран от Виетнам — всеки удостояваше с вниманието си и с част от съдържанието на портфейла си.
На всичко обръщаше внимание. Нищо не пропускаше и всичко забелязваше. И тези дребни жестове на внимание към непознати окаяници, които други хора се правеха, че не забелязват, бяха неразделна част от характера му.
— Ей, друже. Трябва ли ти часовник? Имам няколко хубави. Само двайсет долара — слаб негър отвори куфарчето, за да покаже стоката си с етикети на „Гучи“ и „Картие“. — Имам един страхотен за дамата.
За изненада на Бриана Грей се спря.
— Тъй ли? Да не е фалшив?
— Хей — мъжът се ухили, — не ми ли вярваш? Показват времето, друже, точно като онези, за които заплащаш хиляда долара на Пето Авеню.
— Дай да видя — избра един, а Бриана не спря да си хапе устната. Мъжът й изглеждаше опасен не спираше да върти очи наляво-надясно. — Преследват ли те много на този ъгъл?
— Не особено. Имам си уговорка. Този доста го бива, качествен е, хубав и струва само двайсет долара.
Грей разтърси часовника и го поднесе към ухото си.
— Добре.
Подаде двайсетачка на мъжа.
— Двама полицай се отправят насам — предупреди той и взе ръката на Бриана.
Когато тя се извърна, от мъжа нямаше и следа.
— Часовниците откраднати ли са? — понита ужасена.
— Вероятно не. Ето — той закопча часовника на китката й. — Може да работи един ден… или цяла година. Никога не знаеш
— Тогава защо го купи?
— Че нали и този нещастник трябва да си изкарва хляба. Ресторантът е ей там.
Това я накара да престане с въпросите си и нервно да започне да оправя сакото на костюма. Чувстваше се неловко и глупаво с торбичката си с надпис „Обичам Ню Йорк“, в която бяха сувенирите й от Емпайър Стейт Билдинг.
„Глупости — окуражаваше се тя, — непрекъснато се срещаш с нови хора, обичаш да се срещаш с хора.“ Проблемът е, реши тя, докато Грей я насочваше към „Четирите сезона“, че този път това бяха негови хора.