— Но ти не си. А отсега нататък имаш и мен на твоя страна, ако се нуждаеш от това.
Часове по-късно, когато Грей й помагаше да вдигне ципа на роклята, Бриана се замисли върху думите на Арлийн. Това бе жест на любовник, мина й през ума, когато той се наведе и я целуна по врата, жест на съпруг.
Тя му се усмихна в огледалото.
— Изглеждаш чудесно, Грейсън.
Наистина беше така; облечен в черен костюм, с папионка, с онази небрежна елегантност, която вечно свързваше с филмовите и музикалните звезди.
— Кой ще ме погледне мен, когато ти си наоколо?
— Всичките жени.
— Това поне е утешително — закопча перлената й огърлица. — Почти идеално — прецени той, като я обърна с лице към себе си.
Тъмносинята рокля отиваше на бледия й тен. Деколтето бе дълбоко изрязано, като оголваше раменете. Беше си вдигнала косите, така че той можеше да си играе с кичурите, които се измъкваха от фибите и я гъделичкаха около ушите и по врата.
Засмя се, когато той бавно я завъртя
— Преди казваше, че съм идеална.
— Така беше.
Измъкна кутийка от джоба си и вдигна капачето. Вътре имаше още перли и два сияйни капковидни диаманта.
— Грей…
— Ш-ш-ш-т… — сложи обиците на ушите й. — Сега вече си идеална.
— Откъде ги взе?
— Харесах ги, докато купувахме огърлицата. Марша бе очарована, когато й се обадих и поисках да прати и тях.
— Не се и съмнявам — безпомощна да стори каквото и да било, тя вдигна ръка и докосна едната обица. Истина беше, знаеше, и въпреки всичко не можеше да повярва: Бриана Конканън, отседнала в луксозен хотел в Ню Йорк, с перли и диаманти, а мъжът, когото обича, й се усмихва. — Явно е безсмислено да ти казвам, че не биваше да го правиш?
— Абсолютно безсмислено. По-добре кажи „благодаря“.
— Благодаря — прие подаръка и допря буза до неговата. — Това е твоята вечер, Грейсън, а ме караш да се чувствам като принцеса.
— Представи си колко издокарани ще изглеждаме, ако някой от фотографите си даде труда да ни обърне внимание.
— Да си даде труда? — тя едва успя да си вземе чантата, преди той да я повлече към вратата. — Но това е твоят филм. Ти си го написал.
— Аз съм написал романа.
— Това казвам и аз.
— Не — прегърна я през раменете, докато тръгваха към асансьора. Може и да приличаше на изключително елегантна непозната, помисли си той, но все още ухаеше на Бриана. Нежно, меко и сладко. — Ти казваш, че филмът е мой. Не е така. Той е дело на режисьора, на продуцента, на актьорите. Дори на сценариста — вратите се отвориха, въведе я вътре и натисна копчето за фоайето. — Авторът на романа е някъде към края на списъка, скъпа.
— Не е редно. Историята е твоя. Ти си създал героите.
— Всичко е в минало време — той й се усмихна. Тя се възмущаваше заради него и това го трогваше. — Аз съм продал правата, така че каквото и да са направили — хубаво или лошо — няма да ме чуеш да се оплаквам. А и надписът „Филмът е по романа на…“ определено няма да се задържи дълго на екрана.
— А трябва. Те нищо нямаше да имат, ако не беше ти.
— Напълно си права.
Погледна го изпитателно, когато стъпиха във фоайето:
— Подиграваш ми се.
— Не. Възхищавам ти се — целуна я, за да й докаже чистосърдечността си и я поведе навън, където ги чакаше лимузината. — Номерът да оцелееш, след като си продал нещо на Холивуд, е да не го приемаш прекалено навътре.
— Не можеше ли ти да напишеш сценария?
— Приличам ли ти на мазохист? — почти потрепери при тази мисъл. — Благодаря, но да работя с редактор е най-многото, което съм готов да приема при писането — той се настани удобно на седалката и колата потегли. — Плащат ми добре, името ми се появява на екрана за няколко секунди и ако филмът стане хит — а предварителните мнения са, че е — увеличавам тиража на романите си.
— Не си ли готов да се бориш?
— Не и за това.
Снимаха ги в момента, в който слязоха пред кинотеатъра. Бриана примигна от светкавиците изненадано и доста смутена. Беше я подготвил, че едва ли някой ще му обърне внимание, а му поднесоха микрофон само след като направиха две крачки. Грей с лекота отговаряше на зададените му въпроси и със същата лекота избягваше отговора, когато не искаше. През цялото време здраво държеше Бриана, докато вървяха към кинотеатъра.
Заслепена, тя се огледа. Имаше хора, които бе виждала на снимки по илюстрованите списания, на екрана или по телевизията. Някои все още се разхождаха из фоайето като обикновени посетители и допушваха цигара, бъбреха с чаша в ръка, говореха делово или разменяха клюки.
Грей я представяше на някои от тях. Тя отвръщаше както смяташе, че е редно и гледаше да запомни имена, и лица, за да разказва в Клар: