— Твое право е, разбира се, да не споделиш с мен.
— Не правя такова нещо.
Тя провря глава през дрехата, оправи ръкавите.
— Щом така смяташ.
— Дяволите да те вземат! Ти си все добра, нали така?
Беше вбесен.
— Не разбирам какво имаш предвид.
— Много добре разбираш — възрази той. — Посочи виновника, облей го с хладина и получаваш онова, което искаш!
— Съгласихме се, че не е моя работа — тя пристъпи към леглото и започна да оправя чаршафите. — Ако се чувстваш виновен, то аз нямам нищо общо с това.
— Знаеш точно как да стигнеш до мен — промърмори. Въздъхна дълбоко, защото се почувства победен. — Щом това искаш, добре. Седни. Ще ти разкажа една история.
Обърна й гръб, затърси из чекмеджето за цигарите — винаги имаше под ръка, но пушеше само докато работеше.
— Първият ми спомен е от миризми. Миризмата на боклук и на цигари — изрече, като погледна дима, извил се към тавана. — На трева, но не онази, дето се коси, а дето се пуши. Вероятно никога не си пушила трева през живота си, нали?
— Не, не съм.
Седеше с ръце в скута и приковани в него очи.
— Е, такъв е първият ми истински спомен. Усещането за миризма е най-силното, помниш го винаги — независимо дали е била приятна или не. Помня и звуците: гласове, шумна музика, някой прави секс в съседната стая. Помня също, че изпитвах глад, но не можех да напусна стаята, защото отново ме бе заключила. През по-голямата част от времето бе дрогирана и не винаги се сещаше, че има хлапе, което трябва да яде.
Огледа се за пепелник и се облегна на тоалетката. Откри, че не е чак толкова трудно да говори за това. Беше все едно сякаш пише роман. Почти.
— Веднъж ми каза, че напуснала дома си на шестнадесет. Искала да скъса с родителите си, вечните правила. Били задръстени, по нейните думи. Полудели, като разбрали, че пуши трева и вкарва момчета в стаята си. Искала сама да си живее живота, да прави каквото й се ще. Затова един ден избягала, пътувала на автостоп и се озовала в Сан Франциско. Можела да се прави на хипи там, но всъщност се превърнала в наркоманка, дрогирала се с боклуци, за които заплащала, като просела или се продавала.
Току-що й бе споделил, че майка му е била проститутка, наркоманка и очакваше някакво шокирано възклицание. Когато тя само продължи да го наблюдава със студения си, спокоен поглед, той сви рамене и продължи:
— Вероятно е била на осемнадесет, когато е забременяла с мен. По нейните думи била правила вече два аборта и се страхувала от трети. Не бе съвсем сигурна кой е баща ми, но смяташе, че най-вероятно е един от трима. Преместила се да живее при единия и решила да ме остави. Когато бях на около годинка, й омръзнало и решила да се настани при друг. Той й станал сводник, набавял й и наркотици, но много я биел, затова решила да го зареже.
Грей изтърси пепелта от цигарата и направи достатъчно дълга пауза, за да чуе някакъв коментар от Бриана. Тя продължи да мълчи все така седнала на леглото с ръце в скута.
— Следващите две години мога да ги разкажа доста бързо. Доколкото си спомням, нещата почти не се промениха: тя се преселваше от мъж на мъж, пристрасти се към по-силните опиати. Приспособим човек, така да се каже. Понатупваше ме от време на време, но истински никога не ме е била — това щеше да отнеме прекалено много енергия и да означава, че проявява интерес. Заключваше ме, когато обикаляше улиците или беше със сводника си. Живеехме в мръсотия и помня; често ми беше студено. В Сан Франциско става шибано студено понякога. Така започна и пожарът. Някой в сградата преобърнал електрическа печка. Бях на пет, сам и заключен.
— Боже, Грейсън! — тя вдигна ръце към устата си — Божичко!
— Събудих се полузадушен — продължи той безстрастно. — Стаята бе изпълнена с дим, чувах сирените и писъците. И аз пищях и удрях по вратата. Не можех да дишам и бях изплашен. Помня, че легнах на пода и плаках. Тогава някакъв пожарникар разби вратата и ме взе на ръце. Не си спомням как ме е изнесъл. Не си спомням и самия пожар. Помня само пушека в стаята. Събудих се в болница, а до мен стоеше социална работничка — хубаво младо момиче с големи сини очи и меки ръце. Имаше и полицай. Той ме притесняваше, тъй като бях възпитан да нямам доверие на властите. Попитаха ме дали знам къде е майка ми. Не знаех. Докато се оправих достатъчно, за да мога да напусна болницата бях попаднал в системата. Докато я издирваха, ме настаниха в сиропиталище. Не я откриха. Никога повече не я видях.
— Тя никога ли не те потърси?
— Никога. Не беше кой знае колко лошо: сиропиталището беше чисто, хранеха ни редовно. Големият ми проблем беше, че системата беше структурирана, а аз не бях свикнал със структури. Имаше и домовете за осиновяване, разбира се, но се постарах да не попадна в тях. Не исках да съм ничие осиновено дете, независимо колко добри или лоши щяха да бъдат хората. А някои наистина бяха добри. Попаднах в графа „Неизвестно минало“. Харесваше ми така. Като правех пакости, доказвах, че имам индивидуалност и затова вечно се забърквах в каши. Бях истински гамен, вечно готов да отговаря троснато и да демонстрира лошо поведение. Често предизвиквах сбивания, защото бях силен и бърз и в повечето случаи побеждавах. Бях обаче предсказуем — съобщи той с кисела усмивка. — Това бе най-лошото. Бях продукт на ранното си детство и доста се гордеех с това. Никой шибан наставник, психиатър или социален работник не можеше да пробие защитната ми обвивка. Бях научен да мразя властите и това бе единственото, което тя бе свършила както трябва.