— Но училището, сиропиталището… Добре ли се отнасяха с теб?
Очите му я погледнаха иронично:
— Прекрасно, няма що! Манджа три пъти на ден и легло — той въздъхна нетърпеливо, като забеляза угриженото й лице. — Там си просто статистическа бройка, Бриана. Проблем. И има още доста бройки и проблеми, с които да се занимават. Да, но като се връщам назад, трябва да призная, че на някои от тях наистина им пукаше, стараеха се да променят нещата. Но те, с вечните си въпроси, тестове, правила и ограничения бяха врагът. Така че, следвайки примера на майка си, избягах на шестнадесет годишна възраст. Живеех на улицата, но бях предпазлив. Никога не посегнах към наркотиците, не се продадох, но опитах почти всичко друго.
Той се отдръпна от тоалетката и започна да крачи из стаята.
— Крадях, лъжех, уреждах залагания. Един ден, когато някакъв тип, когото мамех, се усети и само дето не ме преби до смърт, се осъзнах. Именно тогава — когато дойдох в съзнание в затънтената алея с кръв в устата и няколко спукани ребра ми хрумна, че вероятно мога да намеря и по-добър начин да си изкарвам прехраната. Отправих се за Ню Йорк. Продадох доста часовници по Пето Авеню — осведоми я той с лека усмивка. — Организирах хазартни игри с карти и започнах да пиша. Доста прилично образование бях получил в сиропиталището. А и обичах да пиша. Не че какъвто гамен бях на шестнадесет, си го признавах. Но на осемнадесет и в Ню Йорк идеята не изглеждаше толкова лоша. Онова, което беше лошо, което наистина бе лошо, бе, че всъщност бях като нея. Реших да стана друг. Смених името си, начина си на живот. Хванах се на постоянна работа в едно заведение. Започнах да унищожавам онзи дребен гамен малко по малко и постепенно се превърнах в Грейсън Тейн. И не се връщах назад, защото беше безсмислено.
— Защото те боли — обади се Бриана тихичко. — И те разгневява.
— Може би. Но преди всичко, защото то няма нищо общо с човека, който съм сега.
Искаше да му каже, че има всичко общо с човека, който е, който бе създал. Вместо това обаче тя се изправи и застана с лице към него.
— Обичам този, който си сега — стана й неприятно, защото той се сви, за да не приеме каквото му предлагаше. — Толкова ли ти е неприятно да знаеш, че ми е жал за онова дете, за юношата, но се възхищавам на онова, което се е родило от тях?
— Бриана, миналото няма значение. Поне за мен — натъртено каза той. — При теб е различно. Миналото ти може да се проследи векове назад. Ти си свързана с традиции, история. Те са те оформили и затова бъдещето е не по-малко важно. Ти обичаш да правиш планове и то дългосрочни. Аз — не. Не мога да го сторя. По дяволите, не искам да го сторя! Съществува само настоящето, сегашното състояние на нещата.
Наистина ли мислеше, че след всичко, които й разказа, тя не е наясно? Представяше си го съвсем ясно: изоставеното дете, ужасено от миналото, ужасено, че не го чака никакво бъдеще, отчаяно сграбчвайки всичко, до което може да се добере в настоящето.
— Е, в момента сме заедно тук, нали? — тя нежно обхвана лицето му с ръце. — Грейсън, не мога да престана да те обичам, за да ти е по-удобно. Не мога да престана, за да ми е по-удобно и на мен. Това е факт. Сърцето ми ти принадлежи и не мога да го върна. Съмнявам се дали бих го сторила дори ако можех.. Това не означава, че ти трябва да го вземеш, но ще е глупаво да не го направиш. Нищо не ти коства…
— Не искам да те нараня, Бриана — той хвана ръцете й. — Не искам да те нараня.
— Знам — а щеше, това й бе съвършено ясно. Чудеше се как не разбира, че и себе си ще нарани. — Ще приемем настоящето и ще сме му благодарни. Но кажи ми — нежно го целуна, — какво бе името ти тогава?
— Божичко, не се предаваш!
— Не — усмивката й бе сърдечна, изненадващо доверчива. — И не го смятам за недостатък.