— Логан — промърмори. — Майкъл Логан.
Тя се засмя и той се почувства като глупак.
— Ирландско име. Трябваше да се досетя. Така те бива да приказваш и си толкова чаровен.
— Майкъл Логан — разпали се той, — бе ограничен и опасен крадец на дребно, който не заслужава дори да го заплюеш.
Тя въздъхна.
— Майкъл Логан е бил пренебрегнато, тъжно дете, което се е нуждаело от любов и грижи. И не си прав да го мразиш. Но да забравим за него засега.
В следващия момент тя го обезоръжи, като се притисна към него и сложи глава на рамото му. Ръцете й галеха гърба му успокоително. Тя трябваше да е отвратена от онова, което й разказа. Трябваше да е отблъсната от начина, по който се държа с нея в леглото. А стоеше притисната към него и му предлагаше своята дълбока любов.
— Не знам какво да правя с теб.
— Няма защо да правиш нещо — докосна с устни рамото му. — Подари ми най-чудесните месеци през живота ми. И ще си спомняш за мен, Грейсън, докато си жив.
Той дълбоко въздъхна. Не можеше да го отрече. За пръв път през живота си щеше да остави частица от себе си, когато си замине.
На сутринта той се чувстваше неловко. Закусиха в хола на апартамента, с изглед към парка. Очакваше тя да му спомене нещо от онова, което и бе разказал: как е нарушавал закона, как е спал с проститутки, как се е въргалял из измета на живота.
А тя седеше пред него свежа като утро в Клар и бъбреше весело за предстоящото им посещение в галерията „Уърлдуайд“ откъдето щяха да се отправят за летището.
— Не се храниш, Грейсън. Добре ли си?
— Нищо ми няма — той разряза палачинките, които смяташе, че му се ядат. — Вероятно ми липсва твоето готвене.
Беше намерил най-подходящите думи. Тя се усмихна щастливо.
— Още утре ще го получиш. Ще ти приготвя нещо специално.
В отговор той само изсумтя. Отлагаше да й съобщи за пътуването до Уелс. Не искаше да разваля удоволствието й от пребиваването в Ню Йорк. Сега се учуди, че въобще му е хрумвало, че може с нещо да я разстрои. Та нали нищо от разказаното през нощта не бе я разтърсило?
— Бри, ние всъщност ще направим едно отклонение на връщане към Ирландия.
— О? — свъси вежди и остави чашата чай. — Работа на друго място ли имаш?
— Не точно. Ще спрем в Уелс.
— В Уелс?
— Заради сертификата за държавни ценни книжа. Нали помниш, казах ти, че моят брокер ще поразпита тук-там?
— Да. Нещо нередно ли е открил?
— Бри, минната компания „Трикуортър“ не съществува.
— Разбира се, че съществува. Нали имам сертификат? Отговориха на писмото ми.
— На никоя борса не е регистрирана такава компания. Това име не фигурира никъде. Телефонният номер на бланката е фалшив.
— Как е възможно? Нали ми предложиха хиляда лири?
— Именно затова отиваме в Уелс. Струва си лично да поразпитаме.
Бриана поклати глава
— Убедена съм, че брокерът ти е талантлив, Грей, но вероятно е оставил нещо недогледано. Ако дадена компания не съществува, тя не издава сертификати и не предлага да ги изкупи обратно.
— Издава сертификати, ако е фасада — обясни той, а тя продължи да го гледа. — Ако е лъжлива, Бри. Самият аз имам известен опит със сертификати. Нужно ти е да наемеш пощенска кутия, телефонен номер и печат. Търсиш хора, готови да вложат пари — започна да й обяснява. — Хора, които искат да спечелят бързо. Обличаш се в костюм, може да си наемеш търговски представител и канцелария, отпечатваш проспект и фалшиви сертификати. Прибираш им парите и изчезваш.
Тя остана смълчана известно време, докато го проумее. Да, знаеше, че баща й лесно би се хванал на такава въдица. Вечно се хвърляше във всевъзможни начинания. Истината бе, че още когато се захвана, не очакваше нищо да излезе от цялата история.
— Мисля, че дотук разбирам. И напълно съответства на късмета на баща ми в деловите му опити. Но как ще ми обясниш, че отговориха на писмото и ми предложиха нари?
— Не мога — макар в действителност да имаше няколко идеи. — Затова ще отидем до Уелс. Роуган уреди самолетът му да ни чака в Лондон, за да ни отведе. Ще ни върне на летище Шанън, щом приключим.
— Ясно — тя внимателно постави ножа и вилицата настрана. — Обсъдил си го с Роуган, понеже той е мъж и двамата сте решили какво да се прави.
Грей се прокашля и прокара език по пресъхналите си устни.
— Исках да се забавляваш в Ню Йорк, а не да се притесняваш — продължи да го наблюдава с хладните си зелени очи и той сви рамене. — Е, очакваш да ти се извиня, но няма да го сторя — тя стисна ръце и ги положи на масата, но продължи да мълчи. — Много те бива да смразяваш хората, но номерът няма да мине. Нищо не разбираш от мошеници. Сам щях да предприема пътуването, но вероятно ще имам нужда от теб, тъй като сертификатът е на името на баща ти.