— Мъката ти вече не е била толкова силна. Минало е достатъчно време, за да не бъде подреждането на нещата му толкова мъчително.
— Май си прав. Мислех, ме вече имам сили да подредя нещата му, без да изпитвам ужасната болка, без да искам нещата да са се развили по-иначе. А отчасти и от амбиция — въздъхна. — Въобразявах си, че ще успея да превърна таванското помещение в още една стая за гости.
— Това е моята Бри! — взе ръката й. — Значи той е оставил сертификата там и са минали години, без никой да го открие или да предприеме стъпки. Според мен те са решили, че всичко е приключило. Защо да рискуват да се свързват? Ако са направили някакви проверки, са установили, че Том Конканън е мъртъв и наследниците му не са предявили иск. Сертификатът може да се е загубил, да е изхвърлен по погрешка или унищожен. В този момент ти им пишеш писмо.
— И ето ни отново пред въпроса, защо ми предложиха пари.
— Добре, да започнем с предположенията. Много добре го умея. Та да предположим, че при сключването сделката е изглеждала доста прилична, както ти обясних в Ню Йорк. Но да предположим, че някой се е амбицирал или просто е извадил късмет. Припечелил е. Компанията „Трикуортър“ не е съществувала, но суровините, приходите, организацията са продължавали да съществуват. Нищо чудно да са започнали дори друго предприятие. Нещо законно този път. Спазвали са законите, а са използвали компанията за прикритие. Няма нищо изненадващо законният бизнес да се е оказал доходен. Дори може да е започнал да дава повече печалба от фалшивия. При такива обстоятелства трябва да се отървеш от съмнителното предприятие или поне да го прикриеш.
Бриана разтърка слепоочията си, докато им поднасяха храната.
— Много объркано ми звучи.
— Имало е нещо недовършено около сертификатите за държавни ценни книжа — той напъха в устата си голяма хапка. — Не, дори не напомня за твоя — преглътна. — Но те все пак са документи и искат да си ги приберат; готови са дори да заплатят, за да ги съберат. О, не много пари, не толкова, че да те накарат да се заинтересуваш или да пожелаеш да продължиш с вложенията. Само толкова, колкото да те накарат да искаш да си осребриш сертификата.
— Ама ти наистина знаеш как се върти този бизнес!
— Да. Ако не се бях хванал с писане… — млъкна, сви рамене. — Е, да го наречем късмет, но просто имам опит при подобни неща. Ще се отбием на още едно-две места и ще отидем в полицията.
Тя кимна, облекчена, че бремето ще бъде предадено в ръцете на властите. Храната помогна настроението й да се оправи. Утре ще са си в къщи. Пиеше чая и мечтаеше за градината си, за Кон който щеше да я посрещне, за кухнята си.
— Свърши ли?
— Ъ?
Грей й се усмихна.
— Отпътува ли нанякъде?
— Мислех си за вкъщи. Розите може да са цъфнали вече.
— Утре по това време ще си в градината си — обеща той, плати и стана.
Навън я прегърна през раменете.
— Искаш ли да опитаме с градския транспорт? Изглежда ще стане доста по-бързо. Но ако предпочиташ, ще наема кола.
— Не говори глупости. Автобусът ни върши чудесна работа.
— Тогава да тръг… Стой! — придърпа я обратно в преддверието на кръчмичката. — Ако пък това не е смайващо!
— Какво имаш предвид? Ще ми строшиш костите!
— Извинявай. Искам да се прикриваш колкото можеш и да погледнеш ей там, отсреща на улицата — очите му заблестяха. Към мъжа с черния чадър, кой то се е забързал към пощата.
Тя подаде глава навън и се огледа.
— Да — изрече след миг, — има мъж с черен чадър.
— Не ти ли изглежда познат? Върни се два месеца назад. Поднесе ни есетра, доколкото си спомням.
— Просто не ми е ясно как можеш да помниш разните гозби — тя се наведе още по-напред и се вгледа внимателно. — Изглежда ми съвсем обикновен. Като адвокат или банкер.
— Бинго! Или поне за такъв се представи. Нашият пенсионирал се банкер от Лондон.
— Господин Смайт-Уайт — сети се тя и бе готова да се разсмее. — Странно, не намираш ли? Защо се крием от него?
— Именно защото е странно, Бри. Защото е изключително странно, че нашият гост за една вечер, онзи, който уж бе навън, за да разглежда наоколо, когато нахлуха в къщата, се разхожда по улица в графство Уелс и се готви да влезе в пощата. Искаш ли да се обзаложим, че е наел пощенска кутия?
— О! — тя се облегна на вратата. — Боже милостиви. Какво ще правим?
— Ще изчакаме и ще го проследим.
ОСЕМНАДЕСЕТА ГЛАВА
Не им се наложи да чакат дълго. Не бяха минали и пет минути и Смайт-Уайт излезе от пощата. Погледна бързо надясно, после наляво и енергично тръгна по улицата, а чадърът му се поклащаше като махало.