Имаше своето малко царство. Всичко извън него не беше нейно и затова оставаше извън мислите й. Маги предпочиташе да не търси ничия помощ и определено не се нуждаеше от нещо, което да не може да си достави сама.
Добре знаеше, че да си зависим или да копнееш за повече, отколкото имаш, означава само тъга и неудовлетвореност. Родителите й бяха красноречив пример.
Застанала до отворената врата, тя усещаше хладния дъжд и вдишваше влажния свеж въздух, изпълнен с аромата на настъпващата пролет: напъпилите трънки на живия плет от изток и ранните рози от запад ухаеха. Маги бе дребна, добре сложена жена, макар че хубавото й тяло трудно се забелязваше под торбестите джинси и развлечената фланела. Огнената й коса бе дълга до раменете. Под широката периферия на сивата като дъжда шапка очите й бяха замислени, тайнствени и зелени като морето.
Дъждът мокреше нежната извивка на скулите й, брадичката, широката меланхолична уста; покриваше с влага бледата кожа, характерна за червенокосите, и се смесваше с луничките, осеяли нослето й.
Пиеше силния, сладък сутрешен чай от собственоръчно изработена стъклена чаша и не обърна внимание на острия телефонен звън, който долетя от кухнята. Обикновено, особено когато умът й бе зает с предстоящата работата, дори не го чуваше. В мислите си ваеше чиста и гладка скулптура, ясна като капка дъжд, в чиято сърцевина стъкло прелива в стъкло.
Видението в главата й я накара да се захване за работа. И сега, пренебрегвайки телефонния звън, тя пое под дъжда към работилницата и към успокоителното бумтене на пещта.
В Дъблин Роуган Суини седеше в офиса си със слушалка в ръка, чуваше свободния сигнал и ругаеше. Беше зает човек; прекалено зает, за да си губи времето с невъзпитаната и темпераментна художничка, която отказва да отговори на острото почукване на шанса.
Чакаха го сделки, назначени телефонни разговори, проучване на договори, преглеждане на сметки. Налагаше се да отиде до галерията, за да види последните доставки. Керамиката на американските индианци бе негово откритие — никой не можеше да отрече месеците, прекарани в подбор на най-доброто от това, което му носеха.
Беше истинско предизвикателство. Но вече бе осъществено. Новата експозиция щеше да докаже за пореден път на всички, че пръснатите му по цял свят галерии „Уърлдуайд“ са първокласни. Междувременно онази проклета, упорита, незнайна жена от затънтеното графство Клар обсебваше мислите му. Още не се бяха срещали, но тя и нейният забележителен талант прекалено много изпълваха съзнанието му.
Естествено, и на новата пратка щеше да отдаде цялото си умение, енергия и внимание. Но нов художник, особено когато ставаше дума за някого, чието творчество така силно приковаваше въображението му, го изпълваше с по-друг трепет. За Роуган тръпката на откритието бе не по-малко важна от внимателната разработка, предлагането на пазара и продажбата на художествените произведения.
Сега идеята му беше Конканън да предостави правата върху творбите си единствено на галериите „Уърлдуайд“. Обикновено, когато го обсебеше някое желание, а Роуган не се съмняваше, че те до едно са разумни, нямаше мира, докато не го осъществи.
Беше свикнал да побеждава — бе от трето поколение преуспяващи търговци, открили как да превръщат пенитата в лири. Основаният преди шестдесет години от дядо му бизнес, днес процъфтяваше под неговото ръководство. Роуган Суини не приемаше „не“ за отговор. Постигаше целите си с пот, очарование, упоритост или всякакво друго средство, което смяташе за подходящо.
Маргарет Мери Конканън с нейния необуздан талант представляваше най-новата и най-вълнуваща цел.
В собствените си очи той не бе неразумен човек и би останал шокиран и обиден, ако разбереше, че точно като такъв го описват мнозина от познатите му. Изискваше подчинените му да работят усилено часове наред. Същото правеше и той. За Роуган мотивацията и посвещаването не бяха просто добродетели. Те представляваха част от същността му.
Нищо не му пречеше да предостави управлението на „Уърлдуайд“ в ръцете на някой от помощниците си и да живее спокойно от приходите. Щеше да пътува не по работа, а за удоволствие, и да се наслаждава на плодовете от наследството, а не да се поти да го увеличава.