— Чувствам се изключително добре — засмя се и го отведе до стола. — Да ти предложа ли питие?
— Не. Няма да стоя дълго. Дойдох просто така, за компания.
— Чух, че всичко е минало добре в Париж — Кристин се настани до него и оправи полите на ленената си рокля. — Миналата седмица обядвахме с Патриша и тя ми съобщи, че изложбата има изключителен успех.
— Така е. Макар че не разбирам откъде Патриша може да знае — той си помисли за своята приятелка с чувство за вина. — Тя добре ли е?
— О, много. Направо цъфти Май спомена, че Джоузеф й е казал за изложбата. Работи усилено по проекта си за дневно училище и Джоузеф и помага от време на време.
— Добре прави. Нямах много време за галерията през изминалата седмица. Разширяването в Лимерик поглъща почти всичките ми усилия.
— Как вървят нещата?
— Доста добре. Изникнаха някои усложнения, вероятно ще се наложи да намина натам.
— Но ти едва се върна!
— Няма да ми отнеме повече от ден-два — той вирна глава, като забеляза как баба му отново приглажда полата и оправя косата си. — Нещо не е наред ли?
— Нищо подобно — тя се усмихна лъчезарно и спря да движи ръцете си. Не, но има нещо, което бих искала да обсъдим. Виждаш ли… — тя замълча и мислено се нарече жалка страхливка. — Как е Маги? Хареса ли й Франция?
— Като, че ли да.
— По това време на годината вилата е чудесно място за отдих. Хубаво ли беше времето?
— Да. Времето ли искаше да обсъдим, бабо?
— Не, точно се канех… Сигурен ли си, че не искаш питие?
Усети тревожна тръпка да пробягва по тялото му.
— Ако нещо не е наред, искам да ми кажеш!
— Всичко е наред, скъпи. Всичко.
За негово учудване тя се изчерви като ученичка.
— Бабо…
Трополене по стълбите и повикване го прекъснаха.
— Криси? Къде си, момичето ми?
Роуган бавно се надигна, когато един мъж се появи на прага на стаята. Беше с едър гръден кош, плешив като яйце и носеше костюм с цвят на невен, който не му седеше добре. Лицето му — закръглено и с бръчки — сияеше като месечина.
— А, ето го скъпото ми момиче. Изплаших се да не съм те загубил.
— Точно се канех да позвъня да донесат чая — изчервяването на Кристин стана още по-очевидно, когато мъжът прекоси стаята и целуна и двете й треперещи ръце.
— Роуган, това е Нийл Фийни. Нийл, моят внук Роуган.
— Значи това е той — стисна здраво ръката на Роуган и я разтърси. — Радвам се най-после да се запознаем. Криси ми разказа всичко за теб, момко. Ти си й голяма слабост.
— Аз… Радвам се да се запознаем, господин Фийни.
— Не, не… Без такива официалности. Не и след всичко, което ни свързва.
Той намигна, засмя се и коремът му се затресе.
— Което ни свързва? — попита Роуган плахо.
— Да. Израснах на един хвърлей от Криси. Петдесет години минаха оттогава, за Бога, а сега съдбата е отредила така, че ти да се занимаваш с всичките онези хубави стъклени предмети, които племенничката ми прави.
— Племенничката ви? — думите го удариха като юмрук — Вие сте вуйчото на Маги?
— Точно така — Нийл седна съвсем свойски, а коремът му увисна над колана. — Горд съм като паун от това момиче, макар да не разбирам нищичко от работата й. Трябва да се доверя на преценката на Криси, че са хубави.
— Криси — повтори Роуган безпомощно.
— Не е ли прекрасно, Роуган? — започна Кристин и лицето й се изкриви в нервна усмивка. — Бриана писала на Нийл в Голуей, за да му съобщи как ти и Маги работите заедно. Разбира се, споменала, че си ми внук. Нийл ми писа и… Дойде ми на гости.
— На гости? В Дъблин?
— Да, чудесен град — Нийл тупна с длан изящната облегалка на дивана. — С най-хубавите момичета на цяла Ирландия — той намигна на Кристин. — Макар, да си кажа правичката, аз виждам само едно.
— Престани, Нийл.
Роуган зяпаше двойката пред себе си, която само дето не започна да си гука пред очите му.
— Май наистина ще пия едно питие — реши той. — Нека да е уиски.
ОСЕМНАДЕСЕТА ГЛАВА
Доста разстроен, Роуган напусна гостната на баба си и намина към галерията малко преди затваряне. Не искаше да повярва, че е станал свидетел на онова, с което бе наясно. Както веднъж каза Маги, когато една двойка е влюбена, тя излъчва сигнали.
Неговата баба, за Бога, флиртуваше с кръглоликия вуйчо на Маги от Голуей.
Не, реши той, когато влизаше в галерията, не беше възможно да е така. Сигурно наистина излъчваха сигнали, но той без съмнение, не ги е разчел правилно. В края на краищата, баба му бе на повече от седемдесет, дама с безупречен вкус, неопетнена репутация, неповторим стил.
А Нийл Фийни бе просто… неописуем, реши Роуган.