Можеше, ако чувството за отговорност и жадната амбиция не бяха заложени у него.
И сега М. М. Конканън, художник-стъклар, отшелничка и ексцентричка, го бе обсебила.
Възнамеряваше да направи промени в галериите „Уърлдуайд“. Те трябваше да изразяват новите му възгледи и да прославят родината му. М. М. Конканън бе първата стъпка и нямаше да допусне нейната упоритост да му попречи.
Тя не си даваше сметка — защото отказваше да го чуе, сети се Роуган мрачно, — че възнамерява да я направи първата ирландска звезда на „Уърлдуайд“. В миналото, когато баща му и дядо му ръководеха бизнеса, галериите се специализираха в изложби на изкуство от други страни, Роуган не възнамеряваше да съкращава тази дейност, но бе твърдо решен да премести фокуса и да покаже на света най-доброто от родината си. Бе готов да рискува и пари, и репутация, но да го постигне.
Ако първата художничка пожънеше успех, а той изобщо не се съмняваше в това, вложените пари щяха да се възвърнат, инстинктът му щеше да се окаже безпогрешен и блянът му — нова галерия, специализирана за произведения на ирландски художници — осъществен.
Като начало му трябваше Маргарет Мери Конканън.
Ядосан на самия себе си, той се надигна от старинното дъбово бюро и застана до прозореца. Градът се разстилаше в краката му: широките улици и потъналите в зеленина площади, сребристите проблясвания на реката и мостовете над нея.
Долу на улицата местни жители и туристи, размесени в разноцветен поток, вървяха сами, на двойки или на групи под слънчевата светлина. Струваха му се толкова далечни. Погледът му попадна на двама млади с раници на гърбовете и сияещи лица; те се прегърнаха, небрежно сплетоха ръце и устните им се срещнаха.
Извърна се, усетил странна завист в сърцето си.
Безпокойството, обхванало го сега, го дразнеше. Чакаше го работа, имаше уговорени среши, а не се захващаше с нищо. От най-ранна възраст винаги бе тласкан от някаква мотивация — да се образова, да постига успех след успех. Очакваха го от него. И той самият го очакваше от себе си.
Преди седем години загуби родителите си. Баща му получи сърдечен удар, докато шофираше, и се блъсна в уличен стълб. Още помнеше мъчителната паника и почти нереалното неверие, обхванали го по време на полета от Дъблин до Лондон, където майка му и баща му бяха отишли по работа, както и отвратителната, стерилна миризма в болницата.
Баща му беше починал при сблъсъка. Майка му бе живяла само час повече Бяха мъртви, преди да пристигне, преди да проумее или приеме случилото се. Но преди да ги загуби и двамата го бяха научили на куп неща за семейството, гордостта, наследството, любовта към изкуството и най-важното — как да ги съчетава.
Двадесет и шестгодишен се оказа начело на веригата от галерии „Уърлдуайд“ От неговите решения зависеше съдбата на персонала и на произведенията на изкуството, останали му в наследство. Седем години той работи не само за да разшири бизнеса, но и да го накара да заблести. Не го постигна без усилия.
Знаеше, че неясното безпокойство, предизвикано от новата дилема, се корени в онзи ветровит зимен следобед, когато за пръв път видя творбите на Маги Конканън.
Още щом зърна първото й произведение (беше на посещение при баба си за задължителния чай), го облада копнежът да притежава — не, поправи се той, стреснат от думата, — да контролира артистичната съдба, кариерата на тази художничка. Досега бе успял да купи само две нейни творби. Едната бе крехка като фантазия, в цилиндър, не по-дълъг от педя, почти безтегловен, се преплитаха всички цветове на дъгата Другата можеше да признае пред себе си, че го преследва и очарова — представляваше страстна плетеница от стъкло, истински кошмар, сътворен от страстен ум „Всъщност на творбата й липсва хармония“ — помисли си той, изучавайки предмета върху бюрото. Дори би трябвало да е грозен с необуздания сблъсък на цветове и форми с хищните филизи вкопчени в тантурестата основа.
Не само че не беше грозен, а бе направо прекрасен и макар и неловко, въздействаше сексуално. Караше го да се чуди що за жена е в състояние да сътвори две тъй различни произведения с еднаква вещина и мощ.
Закупи ги преди малко повече от два месеца и непрекъснато се опитваше, но без особен успех, да се свърже с художничката и да я заинтересува с настойничеството, което искаше да й предложи.
На два пъти се свърза по телефона, но нейната лаконичност граничеше с невъзпитание. Нямала нужда от покровител, особено бизнесмен от Дъблин, който е прекалено добре образован и вероятно не притежава особено изискан вкус.