Погледна часовника и промърмори нещо под нос. След двадесет минути имаше среща. Не биваше да я проваля, смяташе той, докато даваше ново нареждане за една от скулптурите. Щеше да закъснее. Явно това бе влиянието на Маги. Беше го лишила от чувството за време.
— Галерията отваря след петнадесет минути — припомни той на персонала. — Предполагам, че ще се появят журналисти. Осигурете каталог за всеки. — Хвърли последен поглед върху помещението, не пропусна нито една скулптура, нито една гънка. — Много е добре.
Излезе навън на яркото италианско слънце, където го чакаше шофьорът му.
— Закъснявам, Карло.
Роуган се настани на седалката и отвори куфарчето си.
Карло се ухили, нахлупи шофьорската си шапка по-ниско над очите и сви пръсти като пианист пред разтърсващ акорд.
— Ще наваксам, синьор.
За чест на Роуган, почти не трепна, когато автомобилът подскочи като тигър и се включи в движението. Вкопчен в седалката, Роуган започна да преглежда цифрите, които бе получил от филиала в Рим.
„Отлична година,“ реши той. Далеч не като бума в средата на 80-те години, но все пак съвсем прилична. Помисли си дали пък не е по-добре, че отминаха годините, когато за някоя картина на аукционите се искаха стотици милиони. Изкуство на такава висока цена, прекалено често се криеше в сейфове и ставаше безжизнено като злато.
Годината наистина бе доходоносна. Достатъчно доходоносна, за да осъществи идеята си да открие още един филиал на „Уърлдуайд“, в който да се продават произведения на ирландски художници. Идеята се бе загнездила в главата му отпреди няколко години, но едва сега добиваше по-конкретни очертания.
Малка, уютна галерия на лесно достъпно място. Място, което да накара хората да размишляват, да видят качествено изкуство на приемливи цени, което те съблазнява да купиш, каквото ти харесва.
Да, реши той, моментът бе подходящ. Много подходящ.
Колата спря рязко, гумите изсвистяха. Карло се завтече да отвори вратата за Роуган.
— Навреме сте, синьор.
— Ти си вълшебник, Карло.
Роуган прекара тридесет минути с управителя на римската галерия, час на събрание на борда на директорите, после даде интервю за журналистите, за да популяризира предстоящата обиколка на Конканън. Отдели няколко часа да види какво ново предлага Рим в областта на изкуството, срещна се с художници. Възнамеряваше да отлети за Венеция същата вечер, за да подготви обстановката за следващата спирка. Разпределяйки времето си, успя да се измъкне, за да звънне в Дъблин.
— Джоузеф?
— Роуган! Как с Рим?
— Слънчев. Приключих тук. Най-късно в седем ще съм във Венеция. Ако успея, още тази вечер ще намина към галерията. Ако не — утре
— Разписанието ти е пред мен. Ще се върнеш след седмица, нали?
— И по-скоро, стига да свърша всичко. Да имаш нещо да ми съобщиш?
— Еймън намина насам. Купих две негови картини. Доста са добри.
— Чудесно. Имам идея как да продадем повече от неговите произведения след Нова година.
— Така ли?
— Да, ще обсъдя проекта с теб, щом се върна. Нещо друго?
— Видях баба ти и приятеля й, преди да заминат за Голуей.
Роуган изсумтя.
— Доведе го в галерията, така ли?
— Искаше да види някои от нещата на Маги. В подобаваща обстановка. Той е голям чешит.
— Напълно си прав.
— А, и като споменах Маги — беше в града в началото на седмицата.
— В Дъблин? Защо?
— Не каза. Появи се набързо на много места. Дори не успях да разговарям с нея. Изпратила е нещо като съобщение за теб.
— Какво съобщение?
— Синьо е.
— Съобщението е синьо?
— Не. Съобщението гласи: „Синьо е“. Разкошна скулптура изящна като върба. Сигурно е смятала, че ще разбереш какво значи.
— Разбрах — той се усмихна, като прокара пръст по носа си. — За граф Дьо Лорейн от Париж е. Сватбен подарък за внучката му. Ще трябва да се свържеш с него.
— Добре. Маги е минала не само оттук, но и през офиса и дома ти. Предполагам, търсила те е да ти съобщи нещо.
— Изглежда, е така — той помисли за миг, след това се поддаде на инстинкта си. — Джоузеф, направи ми услуга: звънни в галерията във Венеция и кажи, че ще отида след няколко дни.
— С удоволствие. Имаш ли специална причина?
— Ще ти кажа допълнително. Поздрави на Патриша. Ще ти се обадя.
Маги барабанеше с пръсти но масата в кръчмата на О’Мейли, клатеше нервно крак и дишаше дълбоко.