— Тим, ще ми дадеш ли и един сандвич с тази бира. Не мога да чакам Мърфи цял следобед с празен стомах.
— С удоволствие. Любовна среща, така ли?
Той й се ухили от другата страна на бара и закачливо и намигна.
— Ха, денят, когато изляза на любовна среща с Мърфи Мълдун, ще е денят, в който съм си загубила ума. Имал работа в селцето и каза да го чакам тук — тя посочи кутията на пода до краката си. — Ето подаръка за рождения ден на майка му.
— Нещо, което ти си направила?
— Да. И ако не се появи, докато си изям сандвича, ще трябва да идва до вкъщи, за да го получи.
— Алис Мълдун — обади се Дейвид Райън, който седеше до бара и пушеше. — Отиде да живее в Киларни, нали така?
— Да — припомни Маги. — От десет години вече живее там.
— Не съм я виждал наоколо. Омъжи се повторно, след като Рори Мълдун се спомина.
— Да — Тим се включи в историята, докато си наливаше халба бира. — Омъжи се за заможен лекар на име Колин Бренан.
— Роднина на Даниел Бренан — обади се друг от постоянните клиенти, както си ядеше яхнията. — Нали знаете, онзи, дето държи магазин за хранителни стоки в Кларкасъл.
— Не — възрази Тим, като поднасяше сандвича на Маги. — Не е роднина на Даниел Ъренан, а на Боби Бренан от Фъргъс.
— Според мен грешиш — размаха цигарата Дейвид.
— Готов съм да се обзаложа на две лири.
— Добре. Ще питаме самия Мърфи.
— Ако някога се появи — промърмори Маги и отхапа от сандвича. — Сякаш нямам какво друго да правя вместо да седя тук и да си клатя краката.
— Някога познавах един на име Бренан — обади се възрастният мъж в края на бара, дръпна от цигарата и изпусна няколко кръгчета от дим. — Франки Бренан от Балибуниън, където живеех като момче. Една вечер се връщал от кръчмата, добре попийнал, а никак не носеше на алкохол…
Той направи ново кръгче. Времето минаваше, но никой не заговори. Раждаше се разказ.
— Та се прибирал той към къщи, като залитал леко, и за по-пряко свил през нивите. А там имало вълшебно хълмче, където живеели феите и нали бил пиян, взел че го стъпкал. Е, както е известно, човек не бива да прави това ни пиян, ни трезвен. Феите, разбира се, решили да научат Франки Бренан да се държи възпитано и почтително и затова, докато се люшкал през нивите, му смъкнали дрехите. Пристигнал си вкъщи чисто гол, ако изключим шапката и едната обувка — отново направи пауза и се усмихна. — Така и никога не намери другата.
Маги се изсмя от сърце и вдигна крака върху празния стол пред себе си. Който ще да ходи в Париж. Рим и къде ли не, реши тя. На нея й е добре тук.
В този момент влезе Роуган.
Получи няколко преценяващи погледа. Не беше обичайно в мрачен следобед като този в кръчмата на О’Мейли да влиза непознат мъж с добре ушит костюм.
Маги, с вдигната до устните си чаша, застина като камък.
— Добър ви ден. Мога ли да ви предложа нещо? — попита Тим.
— Халба бира, ако обичате — Роуган се облегна на плота и се усмихна на Маги, докато Тим точеше бирата. — Добър ти ден, Маргарет Мери.
— Какво правиш тук?
— Ами каня се да изпия халба бира — все така усмихнат, той постави монетите на плота. — Добре изглеждаш.
— Мислех, че си в Рим.
— Вие значи сте Роуган Суини? — обади се Тим, като му поднесе халбата.
— Да.
— Аз съм О’Мейли, Тим О’Мейли — Тим избърса ръце в престилката си и разтърси ръката на Роуган. — Бях добър приятел на бащата на Маги. Той щеше да е доволен от това, което правите за нея. Доволен и горд. Дирдри и аз започнахме да събираме в една тетрадка изрезки от вестници, които пишат за Маги.
— Мога да ви уверя, че ще добавяте още, господин О’Мейли, и то още дълго.
— Ако си дошъл да видиш дали съм направила нещо ново — обади се Маги, — не съм и няма да имам, ако ме безпокоиш.
— Не съм дошъл да гледам работите ти — като кимна на Тим, Роуган се приближи до Маги. Седна до нея, хвана с ръка брадичката й и нежно я целуна. Дари я с дълга целувка. — Дойдох да видя теб.
Тя издиша въздуха, който бе задържала в дробовете си. Огледа със свъсени вежди посетителите в кръчмата и забеляза любопитните им погледи, преди да извърнат глави.
— Доста се позабави.
— Достатъчно, за да започна да ти липсвам.
— Почти нищо не съм свършила, откакто си отиде — беше й трудно да го признае и заби поглед в чашата пред себе си. — Все започвах и спирах, започвах и спирах. Нищо не се получава така, както ми се ще. Не ми харесва това чувство, Роуган. Никак не ми харесва.
— И що за чувство е то?
Тя го погледна изпод дългите си мигли.
— Липсваше ми. Ходих в Дъблин.
— Знам — той взе между пръстите си кичур от косата й. Бе пораснала малко, забеляза той и се зачуди колко ли време ще мине, преди отново да я отреже с градинската ножица, както му бе казала, че прави. — Толкова ли трудно ти беше да дойдеш при мен, Маги?