О, как го жегна това.
Искала, уведоми го тя с напевния си западняшки провинциален акцент, сама да диктува темпото, кога да твори, кога да продава според личните си предпочитания. Нямала нужда нито от договорите му, нито от някого, който да определя, кое да продава. Творбите си били нейни, така че по-добре той да си гледа счетоводните книги, които, не се съмнявала, притежава в изобилие, и да я остави на мира.
„Нахална безобразница“ помисли за сетен път той, почувствал как гневът го завладява отново. Та той и предлагаше ръка за помощ — ръката за която безброй други художници биха сторили какво ли не — а тя я отхвърляше.
Най-добре да я остави, размишляваше Роуган. Да я остави да си твори в неизвестност. Сигурен бе, че нито той, нито „Уърлдуайд“ се нуждаят от нея.
Не, по дяволите! Искаше я.
Съвсем импулсивно вдигна телефонната слушалка и нареди на секретарката:
— Айлийн, отмени всичките ми срещи за следващите два дни. Заминавам.
Роуган рядко посещаваше западните графства. В главата му се прокрадна някакъв семеен излет от детските години. Родителите му предпочитаха по-скоро Париж или Милано, или да отскочат до вилата на Френската Ривиера, бяха предприемали и многобройни пътувания, съчетавайки бизнес и почивка Ню Йорк, Лондон, Бон, Венеция, Бостън. Но веднъж, доколкото си спомняше бе девет-десетгодишен, тръгнаха с кола из западните райони, за да се насладят на дивата им, възхитителна красота. Мяркаха му се откъслечни картини, смайващи гледки от високи скали, панорами, от които ти се завива свят, блестящите като скъпоценни камъни води на езерата, тихите селца и безкрайните зелени поля.
Наистина беше красиво. Но и неудобно. Вече съжаляваше за спонтанното си решение да предприеме пътуването с кола, особено след като благодарение на упътванията, получени в селцето, стигна до нещо, което едва ли можеше да се нарече път. Неговата „Астон-Мартин“ се справяше добре, дори когато несекващият проливен дъжд превърна пръстта в кал. Настроението му обаче не се справяше така добре с дупките по пътя, както автомобилът.
Само инатът го възпираше да не се върне обратно. Тази жена щеше да се вслуша в разума, дявол да го вземе! Щеше да се погрижи за това Нейна работа, ако иска да се зарови зад живи плетове от прещип и глог. Но творбите и трябвайте да му принадлежат. И щяха!
Съгласно упътванията, той отмина голямата къща на пансиона „Блакторн“ с прекрасните му градини и спретнати сини кепенци. Следваха каменни постройки, обори, плевня и барака с наклонен покрив, където някакъв мъж оправяше трактор.
Мъжът вдигна ръка за поздрав и продължи работата си, а Роуган навлезе в тесния завой. Фермерът бе първото живо същество, ако не се смятат животните, което видя, откакто напусна селцето.
Не проумяваше как някой може да оцелее в това забравено от Бога място. Определено предпочиташе претъпканите с хора улици на Дъблин и всички удобства, които предлагаше градът, но не и да живее под неспирен дъжд и ден след ден да наблюдава единствено безкрайните поля. По дяволите гледката!
„Добре се е скрила“ — мина му през ум. Сред избуялите храсти лигаструм и обички едва успя да зърне градинската порта и боядисаната в бяло къщурка.
За всеки случай Роуган намали, макар че и без това едва пълзеше. Пътят, препречен от ръждясала избеляла синя камионетка, продължаваше още малко. Паркира ослепителния бял „Астон“ зад нея и слезе.
Заобиколи портата и тръгна към къщата по късата алея, оградена от прекрасно разцъфтели храсти, натежали от дъжда. Потропа три пъти на боядисаната в дръзко тъмно пурпурно врата, после още три пъти и накрая нетърпението му го отведе до прозореца. Надникна вътре.
В камината гореше огън, някакъв стол бе придърпан наблизо, изтърбушена кушетка, покрита с щампа на червени, сини и лилави цветя, бе навряна в ъгъла. Щеше да реши, че е сбъркал къщата, ако навсякъде из малката стая не бяха разпилени творбите й. Статуетки и бутилки, вази и купи, изправени и полегнали, стояха на всички възможни места.
Роуган избърса мокрите капки от прозореца и видя разклонен свещник, поставен в центъра на полицата над камината. Изящно моделираното стъкло и изчистената линия създаваха впечатление за замръзнала вода. Чашките грациозно се виеха нагоре, а основата приличаше на водопад. Усети трепета, вътрешното прищракване, сигурен предвестник на потребността му да притежава нещо.
Да, беше я открил!
Сега оставаше тя да благоволи да отвори проклетата врата.
Реши да подмине главния вход и по мократа трева заобиколи отзад. Пак цветя, които растяха диви като плевели. Или, поправи се той, подивяващи сред плевелите. Госпожица Конканън определено не посвещаваше много време да поддържа градината.