Само инстинктът помогна на Роуган да улови снаряда, преди да го е халосал по носа.
— Още ли си тук? — тя отвори една кутия и жадно отпи. — Сигурно си се сварил в този костюм.
Сега, вече освободена от мисълта за творението си, тя започна внимателно да го изучава.
Висок, строен, тъмен. Отново отпи. Добре поддържана гарвановочерна коса и сини като езеро очи. Не е неприятен на вид, помисли си тя, докато барабанеше с пръст но кутията и двамата продължаваха да се изучават един друг. Устата му бе добре оформена и щедра. Но според нея не я използваше често, за да се усмихва. Не го правеше, ако съдеше но очите му. Колкото и привлекателни и сини да бяха, от тях лъхаше хлад, пресметливост и самоувереност.
Лице с изрязани черти и хубави скули. „Добър кокал, добро възпитание“ — казваше навремето баба й. А мъжът пред нея — освен ако не се лъжеше дълбоко — вероятно имаше и синя кръв.
Костюмът, очевидно английски, бе шит по поръчка, вратовръзката дискретна; по ръкавелите проблясваха следи от злато. И стоеше изправен като войник — от онези, които са накачулени със заслужено получени ордени и медали.
Тя се усмихна. Сега, доволна от работата си, бе готова да се държи приятелски.
— Да не си се загубил?
— Не — усмивката й я преобразяваше в самодива, способна на всевъзможни магии и пакости. На него по му допадаше смръщеното изражение, което не я изостави, докато се трудеше. — Идвам отдалеч, за да разговарям с вас, госпожице Конканън. Аз съм Роуган Суини.
Усмивката й премина в насмешка. Суини, сети си тя. Мъжът, които искаше да обсеби творчеството й.
— Искрено признавам, че вашата упоритост ме възхищава, господин Суини. Надявам се, пътуването да ви е доставило удоволствие, за да не съжалявате, че сте го предприели.
— Не беше леко.
— Жалко…
— Но в никакъв случай не съжалявам — предпочиташе чаша силен чай, но отвори кутията и отпи. — Интересно местенце сте си направили.
Погледът му обходи помещението: бумтяща пещ, фурни и пейки, купчина метални и дървени инструменти, прътове, тръби, полици и шкафове, в които предположи, че държи химикалите.
— Справям се, както струва ми се, ви уверих по телефона.
— Произведението, което току-що сътворихте, е прекрасно.
Той пристъпи към масата, отрупана със скицници, моливи, въглени и креди. Вдигна скица на стъклената скулптура, която се каляваше в момента. Беше деликатна, изящна.
— Продавате ли скиците си?
— Аз съм стъкларка, господин Суини, не художничка.
Той я стрелна с поглед и остави скицата.
— Ако я подпишете, бих могъл да я продам за сто лири.
Тя изсумтя някак недоверчиво и запрати празната кутия в кошчето за отпадъци.
— А скулптурата, която току-що направихте — колко искате за нея?
— Вас какво ви засяга?
— Може би искам да я купя.
Седеше на пейката, поклащаше крака и обмисляше предложението. Кой можеше да определи стойността на творбите й; дори тя самата не бе в състояние да го стори. Но цена — някаква цена трябваше да бъде определена. Знаеше го добре. Защото художничка или не, се налагаше да яде.
Формулата й при определяне на цената бе гъвкава и променлива. За разлика от формулите й, когато ваеше стъклото и смесваше цветовете, при образуването на цените тя не следваше никакви научни норми. Вземаше под внимание колко време й е отнела изработката, чувствата си към сътвореното и преценката си за купувача.
Впечатлението й от Роуган Суини щеше да му струва доста пари.
— Двеста и петдесет лири — отговори тя. Сто бяха заради златните му ръкавели.
— Ще ви напиша чек — усмихна се Суини.
Маги осъзна радостта си, че той не прибягва често до това оръжие.
„Можеше да е смъртоносно“ — помисли си тя, като забеляза как устните му се извиват, а цветът на очите потъмнява. Целият излъчваше чар, светлина и ефирност като облак в небето.
— Купувам го, за да го прибавя към частната си колекция, от сантимент, така да се каже. Но ако го изложа в галерията, ще получа без затруднения два пъти повече пари.
— Като гледам как обсипвате с пари клиентите си, чудя се как още сте в бизнеса, господин Суини.
— Подценявате се, госпожице Конканън, — той пристъпи към нея, сякаш знаеше точния момент, когато е станал господар на ситуацията. Изчака я да повдигне глава, за да го погледне в очите. — И тъкмо затова имате нужда от мен.
— Знам какво правя.
— Да, когато сте тук — той посочи с ръка стаята. — Убедих се със собствените си очи. Но светът на бизнеса се ръководи от други закони.