— Не се интересувам от бизнес.
— Именно това имам предвид — увери я той. Усмихваше й се, сякаш бе отговорила правилно на особено сложен въпрос. — А аз, от своя страна, съм пристрастен към бизнеса.
Не беше в изгодно положение седеше на пейката, а той се бе надвесил над нея. Не й допадаше.
— Не искам никой да се бърка в моите работи, господин Суини. Правя каквото искам. Когато искам, и се чувствам съвсем добре.
— Правите каквото искате, когато искате — повтори той и вдигна някаква дървена форма от масата, сякаш за да я изучи. — И го правите изключително добре. Жалко ще е някой с вашия талант да не получи признание. А що се отнася до… бъркането във вашите работи, не възнамерявам да правя подобно нещо. Макар наистина да е интересно да ви наблюдава човек как работите — очите му бързо се стрелнаха от предмета в ръцете му към нея и тя неволно подскочи. — Изключително интересно.
Надигна се от пейката, за да почувства, че стои на краката си. За да е по-убедителна, го побутна настрана и отсече.
— Нямам нужда от мениджър.
— Напротив, Маргарет Мери. Нуждаете се, и то много.
— Откъде сте толкова сигурен? — промърмори тя и започна да крачи из стаята. — Дъблински бизнесмен със скъпи обувки.
„Два пъти повече“ — повтори тя думите му наум. Два пъти повече пари, отколкото бе поискала. А тя трябваше да се грижи за майка им, да плаша сметки и Бог й бе свидетел, колко убийствено скъпи бяха химикалите и материалите.
— Имам нужда от спокойствие и от пространство — отсече тя, обръщайки се към него. Самият факт, че той се намираше в ателието й я притесняваше. — Нуждая се от пространство. Не мога да приема, някого като вас да пристига и да ми съобщава, че за следващата седмица му трябват три вази, двадесет преспапиета или дузина бокали с розова жилка. Аз не съм производител на поточна линия, Суини. Аз съм творец.
Много спокойно той извади от джоба бележник и златна писалка и започна да пише.
— Какво правите?
— Отбелязвам си, че не желаете да получавате поръчки за вази, преспапиета или бокали с розови жилки.
Беше готова да прихне, но се въздържа.
— Няма да приема никакви нареждания!
Той я стрелна е поглед:
— Това се подразбира. Притежавам една-две фабрики, госпожице Конканън и мисля, че съм наясно за разликата между поточна линия и изкуството. Изкарвам си прехраната, като се занимавам и с двете.
— Радвам се за вас — тя размаха ръце преди да ги постави на кръста. — Прекрасно! Защо тогава имате нужда от мен?
— Нямам — той прибра бележника и писалката. — Но те искам.
Тя вдигна брадичка.
— Но аз не те искам.
— Не, но имаш нужда от мен. И именно там ще се допълваме. Ще те направя богата жена, госпожице Конканън. Не само богата, но и известна.
Видя как очите й блеснаха при последната дума. „А — помисли си той — значи е амбициозна.“ След това разкритие му бе по-лесно да съобрази точно кои лостове да натисне:
— Нима твориш само за да криеш таланта си по полиците и шкафовете? Да продаваш от време на време по нещо, колкото да не закъсаш съвсем? Или би предпочела и други да видят творбите ти, да им си възхитят, да ги аплодират? — гласът му се промени, изпълни се със сарказъм, които я жегна. — Или… се страхуваш, че не можеш да го направиш?
Очите й блестяха, докато се съвземаше от удара.
— Не ме е страх. Вярвам в силите си. Три години чиракувах в стъкларска работилница във Венеция, потих се като луда. Там научих занаята, но не и изкуството. Защото изкуството е у мен — тя се удари с юмрук по гърдите. — У мен е и аз с дъха си давам живот на стъклото. А който не харесва моите произведения, може да върви по дяволите!
— Честна сделка. Ще уредя изложба в галерията и ще видим колко души ще отидат по дяволите.
Предизвикваше я, проклетникът. Не бе подготвена за това.
— Да дам възможност на група сноби да зяпат творбите ми, докато се наливат с шампанско?
— Страхуваш се.
Насочвайки се към вратата, тя просъска през зъби:
— Махай се! Махай се, за да помисля. Присъствието ти ме сковава.
— Ще поговорим отново утре сутрин — той взе палтото си. — Би ли ми препоръчала къде да пренощувам? Наоколо.
— Пансионът „Блакторн“ В края на пътя.
— Да, видях го — той се облече. — Прекрасно подредена градина.
— Идеална и ще видиш, че леглата са удобни, а храната — вкусна. Сестра ми го държи, а тя е голяма къщовница.
Той повдигна вежди, озадачен от тона й, но се въздържа от коментар. Вместо това каза:
— Значи ще прекарам удобно нощта.
— Махай се — тя отвори вратата. Навън продължаваше да вали — Ще се обадя в пансиона сутринта, ако реша да разговаряме.
— Беше истинско удоволствие да се запознаем, госпожице Конканън — макар тя да не помръдна, той взе ръката й, а очите му не се откъсваха от нейните. — А още по-голямо удоволствие ми достави да те наблюдавам как работиш — импулсивно, така че и двамата останаха изненадани, той повдигна ръката й към устните си и за миг усети вкуса на кожата й. — Ще намина утре сутрин.