— Светица Бриана — Маги отхапа от моркова и започна да размахва остатъка — А ако ти съобщя, че е намислил да направлява кариерата ми.
— Да направлява? — ръцете на Бриана потрепнаха, преди да възобновят ритъма. Обелките отново се посипаха по разстлания на плота вестник. — По какъв начин възнамерява да го прави?
— Като начало ще се грижи за финансовата страна на въпроса. Ще излага творбите ми в галериите си и ще уговаря богати клиенти да ги купуват за огромни суми — отново размаха моркова, преди да го доизяде. — Този мъж мисли единствено как да изкарва пари.
— Галерии — повтори Бриана. — Той притежава галерии?
— В Дъблин и Корк. Както и дялове в други — в Лондон и Ню Йорк. Мисля, че и в Париж. Вероятно и в Рим. Всеки в света на изкуството знае за Роуган Суини.
Светът на изкуството бе толкова далечен за Бриана, колкото и Луната. Но тя моментално се изпълни с топла гордост, че сестра и може да стане част от него. Затова попита:
— И той се е заинтересувал от твоите работи.
— Направо си навря аристократичния нос в тях, това направи — изсумтя Маги. — Звъни ми непрекъснато по телефона, обсипва ме с писма. Само дето не е иззел правата върху всичко, което съм сътворила. А днес цъфна направо на прага на работилницата, за да ми обяви, че имам нужда от него. Ха!
— А ти, разбира се, нямаш.
— Никой не ми трябва.
— Естествено. — Бриана занесе зеленчуците до мивката, за да ги изплакне — Маргарет Мери да има нужда от някого!
— Мразя този ти тон — хладен и изпълнен с превъзходство. Звучиш точно като майка ни — тя се смъкна от плота и тръгна към хладилника. Но се чувстваше доста гузна и добави: — И без това се справяме добре.
— Извади една бира.
— Сметките са платени, имаме храна на масата и покрив над главите — загледа се в скования непреклонен гръб на сестра си и продължи леко загубила търпение. — Не може да бъде както някога, Бри.
— Да не би да не знам? — обикновено веселият глас на Бриана бе напрегнат. — Да не мислиш, че искам да притежаваме повече? Че не ми стига това, което имаме? — обхваната внезапно от непреодолима тъга, тя се загледа през прозореца към нивите. — Не го искам за себе си, Маги. Не ми трябва.
Маги се намръщи над бирата, Бриана бе тази, която страдаше. Бриана вечно бе заставала по средата. А сега, продължи да разсъждава Маги, й се удаваше възможност да промени всичко. Само се налагаше да продаде част от душата си. Захвана наново:
— Пак се е оплаквала, нали?
— Не — спря я Бриана, втъквайки увиснал кичур във вързаната на тила коса. — Не е сериозно.
— По вида ти познавам, че отново е била в някое от особено неприятните си настроения. И че си го е изкарала на теб — преди Бриана да я спре, Маги продължи. — Тя никога няма да бъде щастлива, Бриана. Ти не си в състояние да я направиш щастлива. Господ ми е свидетел, че и аз не мога да го сторя. Тя никога няма ли прости на тате, че бе такъв, какъвто беше.
— А той какъв беше? — попита Бриана, като се извърна. — Искам да чуя какъв беше, Маги?
— Беше човешко същество! Сбъркано — Маги остави бирата и пристъпи към сестра си. — Чудесен. Помниш ли, Бри, когато купи мулето. Готвеше се да натрупа състояние. Идеята му беше да прави снимки на туристите, седнали върху мулето, на чиито уши да нахлупи шапка, а старото ни куче да е кацнало на гърба му?
— Как да не помня! — Бриана се готвеше да се обърне, но Маги я улови за ръцете и продължи. — И помня, че потроши повече пари за храна на онова проклето и инатливо муле, отколкото изкара от начинанието си.
— Да, но беше забавно. Отидохме на скалите, беше ярък летен ден. Туристи се разхождаха наоколо, чуваше се музика. И насред всичко това тате водеше глупавото муле, а горкото старо куче Джо се плашеше от мулето, сякаш бе разярен лъв.
Бриана омекна, не можеше да не си го припомни:
— Бедничкият Джо. Трепереше от страх върху гърба на мулето. И тогава се появи онзи германец, дето искаше да се снима с Джо и мулето.
— Само че мулето се разрита — ухили се Маги и отново надигна бирата. — А германецът заподскача наоколо на един крак, пищейки едновременно на три езика. Ужасеният Джо скочи върху сергията с дантели, мулето побягна, а туристите се разлетяха като пилци. Каква гледка само хора пищят и бягат, дами квичат. Имаше и някакъв цигулар, помниш ли? Не спря да свири рил, сякаш точно в този момент някой би започнал да танцува.
— И онова симпатично момче от Киларней, което хвана поводите на мулето и го доведе обратно. Тате се опита да му продаде мулето още там.
— И за малко не успя. Това е хубав спомен, Бри.
— Той остави доста спомени, над които да се посмее човек. Ала не се живее единствено от смях.