— Колко пъти през последния месен се наложи да й поднасяш храната в леглото?
— Не броя…
— А би трябвало — прекъсна я Маги. — Както и да е. Всичко е направено. Подписах договорите миналата седмина. Сега ме ръководят Роуган Суини и галериите „Уърлдуайд“. След две седмици имам изложба в галерията му в Дъблин.
— Две седмици? Толкова скоро.
— Той не ми прилича на човек, който си губи времето. Ела с мен, Бриана — Маги сграбчи ръцете на сестра си. Ще накараме Суини да плати за лъскав хотел, ще се храним по ресторанти и ще си купим нещо безсмислено.
Магазини. Нямаше да готви, нямаше да оправя леглата На Бриана наистина й се прииска, но само за миг.
— С удоволствие бих дошла с теб, Маги, но не мога.
— Защо да не можеш, за Бога? Та тя може да остане сама няколко дни.
— Не мога — Бриана се поколеба, преди да приседне и да продължи: — Миналата седмица падна.
— Лошо ли се удари? — пръстите на Маги стиснаха силно ръцете на сестра й. — По дяволите, Бри! Защо не ми каза? Как стана?
— Защото не се оказа кой знае колко сериозно. Излязла навън, докато аз бях горе, да оправям леглата. Изглежда, се е подхлъзнала. Охлузено бедро и натъртено рамо. Това е.
— Нали повика доктор Хоган?
— Разбира се. Според него няма за какво да се тревожим. Не успява да пази добре равновесие, но ако не се залежава толкова, ако се храни по-добре и си почива, ще е много по-силна.
— Та кой не е наясно с това? — „Проклета да е тази жена — помисли си Маги. — И проклето да е постоянното и вечно чувство за вина, което непрекъснато изпитвам“ — Готова съм да се обзаложа, че веднага се е настанила в леглото и оттогава е все там.
На устните на Бриана се появи кисела усмивка:
— Не мога да я помръдна. Твърди, че имала увреждане на вестибуларния апарат и иска да отиде в Корк за консултация със специалист.
— Ха! — Маги отметна назад глава и се загледа в небето — Типично за нея. Не познавам човек с повече оплаквания от Маив Конканън. И те държи на каишка, моето момиче — пръстът и сочеше обвинително към Бриана.
— Не го отричам, но не намирам сили да я срежа.
— Е, тогава аз ще намеря нужните сили — Маги се изправи и изтръска коленете си. — Отговорът са парите. Винаги е мечтала за тях. Бог е свидетел, превърна живота му в кошмар, защото той не задържаше много, много пари.
Сякаш, за да го защити, Маги положи ръка на надгробния камък на баща им, Бриана обаче продължи:
— Така е, но и той превърна нейния в ад. Никога не съм виждала двама души, които да си подхождат по-малко. Явно бракът не винаги се сключва в рая или в ада. Понякога става в чистилището.
— А друг път хората са достатъчно глупави или почтени, за да си дигнат шапката и да си заминат — ръката върху надгробната плоча се плъзна нежно надолу и се отдръпна. — И все пак предпочитам глупавите пред светиите. Задели част от парите, Бри. Скоро ще ти дам още. Ще се погрижа за това в Дъблин.
— Ще се отбиеш ли да я видиш, преди да заминеш?
— Да — обеща Маги троснато.
— Мисля, че ще ти се стори забавна — Роуган топна кифличката в купата със сметана. Интересна жена е.
— Интересна? — Кристин Роуган Суини вирна побелялата си вежда. Познаваше внука си добре и точно разкриваше всеки нюанс в гласа му или израз на лицето. По въпроса за Маги Конканън той продължаваше да се държи тайнствено. — В какъв смисъл?
И той не бе сигурен и за да спечели време, започна да разбърква чая си.
— Брилянтен творец е. Гледната й точка е необикновена. Живее усамотено в селска колиба в графство Клар и за обстановката там може да се каже всичко, но не и че е уникална в естетическо отношение. Страстно обича работата си, но с неохота показва творбите си, Поведението й е смесица от невъзпитание и очарование, и двете са в природата й.
— Противоречива жена.
— Определено.
Той се облегна. Излъчваше задоволството на човек, попаднал точно на мястото си сред шикозната обстановка. Държеше чаша от изящен порцелан, отпуснал глава върху облегалката на тапициран с брокат стол от епохата на кралица Ана. В камината гореше огън. Цветята бяха свежи, я кифличките — пресни.
Наслаждаваше се на срещите за чай с баба си не по-малко от нея. Спокойствието и редът в нейния дом му действаха благотворно точно както и тя с неизменното си достойнство и повехнала хубост.
Тя бе седемдесет и три годишна и се гордееше извънредно много с факта, че изглежда поне с десетина по-млада. Кожата й бе бледа като алабастър. Вярно, с бръчки, но те само допринасяха за спокойствието на лицето й. Очите й бяха ярко сини, а косата — мека и бяла като току-що паднал сняг.