Имаше остър ум, безспорен вкус, щедро сърце и сух, понякога хаплив, език. Беше, както Роуган често й казваше, идеалът му за жена.
Комплиментът му ласкаеше Кристин и я тревожеше.
Беше се провалил само в едно — да намери удовлетворение в личния си живот, равностойно на задоволството му от кариерата.
— Как върви подготовката за изложбата? — попита тя.
— Доста добре. По-лесно щеше да е, ако твърдоглавата художничка вдигаше телефона — махна с ръка, за да отпъди раздразнението си. — Повечето от творбите вече пристигнаха. Прекрасни са. Трябва да наминеш през галерията, да ги видиш.
— Добре — ала тя се интересуваше повече от художничката, отколкото от работата й. — Ти ли ми спомена, че е млада жена?
— Моля?
— Маги Конканън — ти ли спомена, че е млада?
— Вероятно няма трийсет. Да, определено млада за творбите, които създава.
Божичко, все едно, че вадеше думите му с ченгел.
— И впечатляваща, така ли? Като онази… Как й беше името, Миранда Уитфилд Фрай, която правеше скулптури от метал и ходеше обсипана с бижута и цветни шалове?
— Изобщо не прилича на Миранда. И слава Богу — потрепери при спомена как неуморно и настойчиво го бе преследвала онази жена. — Маги е друг тип, носи панталони и ботуши. А косата й сякаш е подкастрена с градинска ножица.
— Значи е непривлекателна.
— Напротив — доста привлекателна но по необичаен начин.
— Да не е мъжкарана?
— Не, — припомни си смутено острото сексуално привличане, чувственото й ухание, неволната й тръпка при досега с ръката му. — Далеч не е такава.
Аха, реши Кристин. Определено ще трябва да отдели време за среща с жената, която караше Роуган да изглежда загрижен. На глас обаче рече:
— Значи те интригува?
— Да. Иначе нямаше да подпиша договор с нея — долови безмълвното учудване на Кристин и също вдигна въпросително вежда. — Всичко е само бизнес, бабо. Само бизнес.
— Разбира се — тя се усмихна и си наля още чай. Разкажи ми с какво друго се занимаваш сега.
На следващото утро Роуган пристигна в галерията в осем часа. Предишната вечер бе на театър, а после прекара приятно на късната вечеря в компанията на стара позната. Както винаги, Патриша бе очарователна и забавна. Вдовица на добър негов приятел, той я възприемаше по-скоро като далечна братовчедка, а не като дама, която ухажва. Докато похапваха от есетрата и пиеха шампанско, разговаряха за пиесата на Юджийн О’Нийл, а малко след полунощ се разделиха с платонична целувка.
Той не мигна цяла нощ.
Не, нежният смях на Патриша, нито изтънченият й парфюм го накараха да се мята неспокойно.
„Маги Конканън“ — помисли си той. Естествено бе тя да заема по-голямата част от съзнанието му. Та нали почти цялото му време и усилия напоследък бяха насочени към предстоящата и изложба. Едва ли имаше нещо чудно все тя да се върти в главата му, особено като се има предвид невъзможността да говори с нея.
Нежеланието й да отговаря на телефона го принуди да премине на телеграми, които най-редовно изпращаше в затънтения западен край на страната.
Единственият й отговор бе лаконичен и рязък ПРЕСТАНИ ДА МРЪНКАШ!
„Каква дързост“ — каза си Роуган, докато отключваше елегантните стъклени врати на галерията. Да го обвинява, че мрънка, сякаш е разглезено, хленчещо хлапе, а той е бизнесмен, за Бога и има намерение да издигне кариерата й до астрономични висоти. А тя не намираше време дори да вдигне проклетата слушалка, за да проведат що-годе смислен разговор.
Беше свикнал с капризите на творците. Бог му бе свидетел, че се бе сблъсквал с какви ли не ексцентричности, неувереност, често направо детински капризи. Негова работа бе да се справя с тях. Смяташе, че успява. Но Маги Конканън се оказа изпитание и за уменията, и за търпението му.
Заключи вратите зад гърба си и вдъхна леко ароматизирания въздух в галерията. Построена от дядо му, сградата бе голяма и величествена. Каменната фасада и извитите перила бяха образец на готическото изкуство. Вътре имаше десетки помещения — от много обширни до съвсем интимни, свързани с широки арки. Стълбищата отвеждаха до втория етаж, където се намираше обширно като бална зала помещение с многобройни малки ниши, заети от удобни старинни канапета.
Тук именно щеше да изложи творбите на Маги. В залата щеше да свири малък оркестър. Докато гостите се наслаждават на музиката, на шампанското, на изисканите дребни сандвичи, щяха да имат възможност да се разхождат сред умело подредените й произведения. По-големите и дръзки творби щеше да освети допълнително, а по-малките — да разположи във витрини.
Представяше си всичко и уточняваше нещата, докато прекосяваше долния стаж на път към офиса и складовете.