Завари управителя на галерията, Джоузеф Лонах да си налива кафе в бокса до офиса.
— Рано си дошъл — усмихна се Джоузеф и в устат му проблесна златен зъб — Искаш ли кафе?
— С удоволствие. Исках най-напред да проверя как вървят работите тук.
— Всичко е наред — увери го Джоузеф. Макар двамата да бяха връстници, косата на Джоузеф оредяваше по темето и той компенсираше загубата, като си бе пуснал плитка. Носът му, счупен навремето от стик за поло, бе леко изкривен наляво. Приличаше на пират, облечен с шит по поръчка скъп костюм.
Жените го обожаваха.
— Изглеждаш уморен.
— Не съм спал — обясни Роуган и пое кафето. — Вчерашната пратка разопакована ли е вече?
Джоузеф трепна.
— Страхувах се, че ще попиташ именно това — надигна чашата си и промърмори в нея: — Не е пристигнала.
— Какво?
Джоузеф забели очи. Работеше за Роуган повече от десетилетие и добре знаеше какво означава този той.
— Не пристигна вчера. Надявам се да дойде но някое време днес сутринта. Тъкмо затова съм толкова рано тук.
— Какво прави тази жена? Инструкциите бяха съвсем точни и лесни за изпълнение. Трябваше да изпрати последната партида онзи ден!
— Тя е творец, Роуган. Вероятно е осенена от вдъхновение. Захласната в работата си, е пропуснала да ги прати. Разполагаме с предостатъчно време.
— Няма да й позволя да се мотае — вбесен, Роуган грабна телефонната слушалка. Не се налагаше да търси номера на Маги в бележника. Вече го знаеше наизуст. Натисна бутоните и се заслуша в свободния сигнал — Безотговорно същество.
Джоузеф извади цигара в момента, когато Роуган гневно за тръшна слушалката.
— Разполагаме с повече от тридесет парчета — опита се да успокои Роуган, докато щракаше богато украсената с емайл запалка. — Дори без последната пратка е предостатъчно. Да знаеш само какви са произведенията, Роуган. Дори изтерзан стар специалист като мен е потресен.
— Не за това става дума.
Джоузеф издуха дима и попита през зъби.
— А за какво?
— Договорихме се за четиридесет скулптури. Не за тридесет и пет, не за тридесет и шест. Четиридесет! И, за Бога, точно четиридесет възнамерявам да получа.
— Роуган, къде хукна? — изплаши се Джоузеф, когато работодателят му изхвърча от бокса.
— В проклетото графство Клар.
Джоузеф дръпна още веднъж от цигарата и вдигна чашата с кафе с небрежен жест.
— Приятен път.
Полетът не продължи дълго, така че времето не бе достатъчно, за да се охлади ядът на Роуган. Лазурното небе и благоуханният въздух ни най-малко не промениха нещата. Когато затръшна вратата на взетата под наем кола и пое от летище „Шанън“, все още проклинаше Маги.
Дори когато пристигна в къщурката и, още вреше и кипеше.
Как смее тази жена, беснееше той, вървейки с твърда крачка към входната врата, да го откъсва от работата, от задълженията му? Да не би да си въобразява, че е единствената художничка, чийто интереси представлява?
Заблъска по вратата, докато го заболяха юмруците. Пренебрегвайки добрите обноски, нахълта вътре.
— Маги! — провикна се той, докато прекосяваше всекидневната, за да влезе в кухнята. — Дяволите да те вземат! — без да спира, отиде до задната врата и пое към работилницата.
Трябваше да се досети, че е там.
Застанала до една пейка и заобиколена от купища разкъсана хартия, тя вдигна поглед към него.
— Хубаво, че се появи. Точно навреме, да ми помогнеш с това нещо.
— Защо, по дяволите, не отговори на проклетия телефон? За какво ти е проклетия уред, щом не желаеш да го ползваш?
— И аз често си задавам същия въпрос. Подай ми онзи чук, ако обичаш.
Той го вдигна от пейката и за миг му мина приятната мисъл да го стовари върху главата й.
— Къде, по дяволите, е пратката, която чакам?
— Ето тук — тя прокара ръка през разчорлените си коси, преди да поеме чука от ръката му. — Точно я опаковам.
— Трябваше да пристигне в Дъблин вчера.
— Невъзможно. Още не съм я изпратила — с бързи, точни движения започна да забива гвоздеите в дървената кутия на пода. — А ако си бил целия този път, за да провериш какво става, мога само да отбележа, че очевидно нямаш достатъчно работа и затова си пилееш времето.
Той я сграбчи и я сложи да седне на пейката. Чукът с трясък се удари в циментовия под и едва не се стовари върху крака му. Преди тя да успее да си вземе дъх, за да се развика, той я улови за брадичката.
— Имам повече от достатъчно какво да правя с времето си — започна той с равен глас. — Задълженията ми не включват да се превръщам в детегледачка на безотговорна, разсеяна жена. Програмата на галерията и ангажиментите на целия екип са разчетени с, бих казал, педантична точност. От теб се искаше само да следваш инструкциите и да изпратиш проклетата стока.