— Само когато тя реши. Но тя има сърце — чудесно и щедро сърце. Само дето ревниво го крие — Бриана въздъхна. След като Роуган не се притесняваше от виковете, и тя нямаше да се притеснява. — Ще ви отрежа от тортата.
— Въобще не се променяш — Майв гледаше по-голямата си дъщеря с присвити очи. — Точно като баща си.
— Ако смяташ, че това е обида за мен — грешиш.
Маив изсумтя и започна да глади дантелените маншони на нощницата. Годините и постоянното й недоволство бяха изтрили красотата от лицето й. Сега то бе подпухнало и бледо, с дълбоки бръчки около ядно стиснатите устни. Косата й, някога златна като слънчевата светлина, бе изсивяла и сресана назад в стегнат кок.
Беше полулегнала върху планина от възглавници; до едната й ръка беше Библията, а до другата — кутия с бонбони. Телевизорът в другия край на стаята работеше, но звукът му бе силно намален.
— Значи към Дъблин си се запътила, така ли? Бриана ми спомена, че заминаваш. Явно ще пилееш пари по хотели.
— Парите са си мои.
— Стараеш се да не го забравя — тонът на Маив бе пълен с горчивина, докато се надигаше в леглото. През целия й живот винаги друг бе държал кесията с пари родителите й, съпругът й, а сега — най-унизителното от всичко — дъщеря й. — Като се сетя колко пари потроши по теб, за да ти купува стъкло, да те изпрати в онази чужда страна. И всичко това за какво? За да си въобразиш, че си творец и следователно по-висша от нас.
— Не е потрошил пари по мен. Той ми даде възможност да уча.
— Докато аз останах във фермата и си съсипвах ръцете от работа.
— През нито един ден от блажения си живот не си работила! Винаги Бриана правеше всичко, докато ти не помръдваше от леглото заради една или друга измислена болест.
— Да не мислиш, че ми е приятно да съм толкова крехка.
— Определено — увери я Маги злорадо. — Ти направо се опияняваш от това състояние.
— Това е кръстът, който нося. — Маив вдигна Библията и я положи върху гърдите си като щит. Бе заплатила за греха си. Стотици пъти бе заплатила. Никога не изпита утеха, макар да бе получила прошка. — Това се казва неблагодарна дъщеря.
— За какво да съм ти благодарна? Заради оплакванията ти всеки божи ден? Заради неудовлетворението ти от баща ми и разочарованието ти от мен, което прозира във всяка твоя дума или поглед?
— Дадох ти живот! — изкрещя Маив. — За малко да умра докато те раждах. И защото те носех в утробата се омъжих за човек, който не ме обичаше и когото аз не обичах. Пожертвах всичко заради теб.
— Пожертвала? — повтори Маги отегчено. — Какво си пожертвала?
Маив се обви с мантия от гняв и гордост.
— Пожертвала съм повече, отколкото можеш да си представиш. И за награда се сдобих с деца, които не изпитват никаква обич към мен.
— Да не смяташ, че само защото си забременяла и си се омъжила, за да ми дадеш име, ще пренебрегна всичко, което стори? И всичко, което не стори? „Като например поне малко да ме обичаш.“ — довърши Маги мислено, след което гневно отпъди болката. — Ти си вдигнала краката си, майко. Не аз, аз съм резултатът, не причината.
— Как смееш да ми говориш така? — лицето на Маив почервеня, а пръстите й здраво стиснаха одеялото. — Ти никога не си имала никакво уважение, доброта, съчувствие.
— Така е — Маги усети как очите й смъдят от напиращите сълзи, а гласът й става остър като камшик. — Липсата на тези качества съм наследила от теб. Днес дойдох само да те предупредя да не се опитваш да съсипеш Бри, докато ме няма. Ако открия, че си го сторила, ще спра издръжката ти.
— Готова си да ми вземеш залъка от устата?
Маги се наведе напред, посочи кутията с бонбони и заяви многозначително:
— Точно така. Повярвай ми.
— Почитай баща си и майка си — пророни Маив и стисна още по-силно Библията. — Нарушаваш една от Божиите заповеди. Маргарет Мери, и душата ти ще отиде в ада.
— На драго сърце отстъпвам мястото си в рая, ако това означава да живея като лицемер на земята.
— Маргарет Мери! — извика Маив, когато Маги бе вече на вратата. — Никога нищо няма да излезе от теб. Ти си точно като него. Божието проклятие тегне над теб, Маги, защото не си зачената в порядъчен брак.
— Никакъв порядъчен брак не съм забелязала в нашата къща — не й остана длъжна Маги. — Наблюдавах единствено агонията му. И ако зачеването ми е грешка, то тя не е моя.
За тръшна вратата след себе си и за миг се облегна на нея, за да се съвземе.
„Винаги едно и също“ — помисли си тя. Не можеше да са двете в една стая и да не започнат да се обиждат. Откакто стана на дванадесет години, знаеше защо майка й не я харесва, защо я осъжда. Самото й съществуване бе причината животът на Маив да се превърне от мечта в груба реалност.