— Ще ми се да се повозим малко. Искам да помириша морето, Маги. Идваш ли с мен?
— Разбира се — надигна се тя. — Но вън е страшен студ, а и вятъра си го бива. Сигурен ли си, че искаш да ходим на скалите точно днес?
— Имам нужда точно от това — той навлече палтото, омота шал около врата си и огледа посетителите в кръчмата.
Тъмни опушени цветове се завъртяха пред очите му. Помисли си с леко съжаление, че е малко пиян. Но денят просто го налагаше.
— Ще направим веселба! Утре вечер! Ще отпразнуваме успеха на дъщеря ми. С отбрани гозби, пиене и музика. Очаквам да видя всичките си приятели на тържеството.
Маги изчака да излязат на студа.
— Какво тържество, тате? Знаеш, че тя никога няма да се съгласи.
— Все още съм господар на къщата си! — брадичката му, магината бе същата, щръкна напред. — Ще има празненство. Маги аз ще се оправя с майка ти. Ще караш ли ти?
— Дадено.
Знаеше, че ако Том Конканън си е наумил нещо, няма смисъл да се спори. Беше благодарна за тази му черта, защото иначе никога нямаше да отиде вън Венеция, за да стажува в стъкларската работилница. Никога нямаше да научи това, което знаеше днес, а и нямаше да разполага със собствено ателие. Разбра, че майка й бе накарала Том да си плати прескъпо заради разходите по обучението й. Но той не промени решението си.
— Върху какво работиш сега?
— Нещо като бутилка. Искам да е висока и много тясна. Някак заострена, а най-горе да разцъфва като лилия. Цветът трябва да е изключително деликатен — като вътрешността на праскова.
Виждаше я така ясно, както ръката, с която я описваше.
— Какви прекрасни неща се раждат в главата ти.
— Това е лесно — усмихна му се тя. — Трудното е да ти изпълниш.
— Ти ще ги измайсториш — потупа я но ръката и млъкна.
Маги отби по криволичещия тесен път към морето. Далеч на запад вятърът гонеше тежки облаци. Бяха тъмни и вещаеха буря. Тук-там малки светли петна ту потъваха, ту проблясваха сред оловното небе.
Облаците й се сториха като купа — широка, дълбока, с дръзки цветове — и тя на часа започна да я моделира в главата си.
Караше раздрънканата камионетка покрай пожълтелите от зимата живи плетове, по-високи от човешки бой. Пътят ту се виеше, ту тръгваше направо. В края на селцето се издигаше параклис на Дева Мария. Лицето й бе спокойно, а ръцете — дружелюбно протегнати напред: в краката й някой бе положил букетче ярки изкуствени цветя.
Баща и въздъхна. Погледна го. Стори й се пребледнял, а кожата около очите неестествено изопната.
— Уморен ли си, тате. Не е ли по-добре да те откарам в къщи?
— Не, не. Той извади лулата и разсеяно я потупа в дланта си. Искам да погледам морето. Задава се буря, Маги Мей. Ще наблюдаваме истинско зрелище от скалите при Луи Хед.
— Така е.
Извън селцето пътят застрашително се стесняваше и тя прокарваше камионетката, сякаш вдяваше конец в иглено ухо. Яко навлечен мъж вървеше насреща, а кучето му го следваше вярно. И мъжът, и кучето се свиха в живия плет — камионетката почти закачи върховете на ботушите на мъжа. Той кимна към Маги и Том за поздрав.
— Знаеш ли какво си мислех, тате?
— Какво?
— Ако успея да продам още няколко парчета, само няколко, ще мога да си изградя втора пещ. Иска ми се да работя с повече цветове. Ако имам втора пещ ще правя повече разтопено стъкло. Огнеупорните тухли не са чак толкова скъпи. Наистина! Все пак трябват най-малко двеста броя.
— Имам малко заделени пари.
— Не. Стига — тя бе категорична. — Радвам се, че искаш да ми помогнеш, но това ще направя сама.
Той свъси вежди, личеше колко е обиден.
— Искам да знам за какво са бащите, ако не да помагат на децата си? Не ми хленчиш за хубави дрехи или привлекателни дрънкулки. Нужни са ти огнеупорни тухли. Ще ги получиш.
— Ще ги получа, но ще ги купя аз — не се предаваше тя. — Трябва да го постигна сама. Не искам пари, а да ми вярват.
— Ти вече десетократно ми се отплати — той се облегна назад, леко спусна прозореца и вятърът засвири, докато палеше лулата си. — Аз съм богат човек, Маги. Имам две прекрасни дъщери, като скъпоценни камъни. И макар да няма какво повече да желае човек, притежавам още хубава солидна къща и приятели, на които да разчитам.
Маги забеляза, че не включва майка й в списъка на съкровищата си.
— И неизчерпаемия стремеж да намериш гърнето с жълтици под дъгата.
— Това — винаги.
Той отново се умълча и замисли. Отстрани пробягваха стари каменни къщи, отдавна останали без покрив, напред — докъдето поглед стигаше — се простираше сиво зеленикаво поле, неописуемо красиво на мрачната светлина. Църквата, брулена от все по-усилващия се вятър, бе защитена само от няколко изкривени дървета с оголени клони.