Без грим. Току-що измитото й лице приличаше на слонова кост, тук-там поруменяло. Миглите, спуснати над сънените очи, проблясваха от влага.
Реакцията му бе спонтанна и съвсем човешка. Усети как го обзема прилив на топлина и положи усилия, за да се овладее.
— Извинявай, че те прекъсвам — тя му отправи бърза дръзка усмивка и възпламени и без това неудържимото му сексуално желание. — Търся кухнята. Почти умирам от глад.
— Нищо чудно — наложи се да се изкашля. Гласът й бе дрезгав и не по-малко еротичен от дремещите й очи — Кога за последен път сложи нещо в устата си?
— Не съм сигурна — облягайки се лениво на рамката на вратата, тя се прозина. — Май вчера по някое време. Още всичко ми е като в мъгла.
— Не. Ти проспа вчерашния ден. Целия откакто напуснахме дома на сестра ти… досега.
— Така ли? — сви тя рамене — Кое време е сега?
Минава осем вечерта, вторник.
— Благодаря.
Тя прекоси стаята и се настани в голямото кожено кресло срещу бюрото му, сякаш го бе правила от години.
— Често ли ти си случва да спиш повече от тридесет часа непробудно? — полюбопитства Роуган.
— Само когато не съм спала достатъчно — протегна ръце, за да се поразкърши, досега не бе усетила колко е схваната. — Понякога творбата те хваща за гърлото и не те оставя на мира, докато не я свършиш.
Той си наложи да откъсне поглед от плътта, която тя разголи вдигайки ръце и да го насочи към документа пред себе си. Бе възмутен, че реагира като обезумял от хормони тинейджър.
— Опасно е да постъпваш така в твоята работа.
— Не, защото не се чувстваш уморен. Нащрек си през цялото време. Ако си се отдал на работата прекалено дълго, просто губиш представа за времето. На теб ти е нужно да спираш, да си почиваш. Но при мен е различно. А когато приключа се сгромолясвам и си отспивам — тя се усмихна отново. — Къде е кухнята, Роуган? Умирам от глад.
Вместо да й отговори, той посегна към телефона и натисна някакви бутони.
— Госпожица Конканън е будна и трябва да хапне. В библиотеката, моля.
— Това е страхотно отбеляза тя — докато той поставяше обратно слушалката. — Но и сама можех да си забъркам яйца и да не безпокоим прислугата ти.
— Плаща им се да бъдат безпокоени.
— Разбира се! — тонът й бе сух. — Колко ли удобно се чувстваш да имаш прислуга на разположение двадесет и четири часа в денонощието? — махна пренебрежително с ръка, преди той да успее да и отговори: — Най-добре да не подхващам тази тема на гладен стомах. Вместо това я ми кажи, Роуган как се озовах в онова огромно легло на горния етаж?
— Аз те сложих там.
— Нима?
Ако се бе надявал на някакво смущение от нейна страна, остана разочарован.
— Е, май ти дължа благодарност — рече кратко тя.
— Беше напълно отнесена. По едно време дори поставих огледало към устните ти, за да се убедя че си още жива.
В момента определено изглеждаше жива.
— Искаш ли едно бренди?
— Не. По добре да не пия преди да съм хапнала.
Той се надигна и отиде до бюфета да си сипе.
— Беше разстроена, когато тръгвахме.
Тя вирна глава.
— Колко умело и дипломатично се изразяваш — не се смущаваше, че бе плакала пред него. Това бе емоция, истинска и човешка, като смеха и нагона. Но си спомняше, че той държа ръката й, без да я отрупва с безсмислени утешителни слова: — Извинявай, ако съм те притеснила.
Точно това бе направила, но той реши да не обръща внимание.
— Не ти се говореше за това.
— Не ми се говореше и сега не ми се говори — отсече тя и бързо си пое дъх, за да прикрие остротата на гласа си. Той не заслужаваше подобна грубост след цялото внимание, което прояви към нея. Затова продължи: — Няма нищо общо с теб, Роуган. Просто семейни неразбории. Тъй като се чувствам размекната, ще ти кажа — беше ми приятно да ме държиш за ръката. Не си представях, че си от типа мъже, които предлагат утеха.
Стрелна я с очи.
— Струва ми се, че и двамата не се познаваме достатъчно, за да правим обобщения.
— Винаги съм смятала, че притежавам способността да оценявам хората точно, но може и да греша. Затова, разкажи ми — тя се облегна на креслото и подпря ръка — Кой си ти всъщност, Роуган Суини?
Изпита облекчение, че не се наложи да й отговори веднага, защото пристигна вечерята. Спретната, облечена в униформа прислужница, вкара количката и я нагласи внимателно пред Маги така, че от сребърните подноси не се чу нито звук. Направи лек реверанс, след като Маги й благодари и изчезна в мига, щом Роуган я уведоми, че това е всичко.
— Боже, какви ухания — Маги се нахвърли първо върху супата: гъста, богата смес от разнообразни зеленчуци. — Искаш ли?