— Не. Вече вечерях — не се върна зад бюрото, а приседна на стола до нея. Бе странно уютно, осъзна той, да седи до нея, докато се храни, а къщата бе така смълчана. — След като се завърна сред живите, вероятно ще пожелаеш да наминеш към галерията утре?
— Ъхъ — тя кимна, тъй като устата и бе пълна с хрупкава кифличка. — По кое време?
— В осем. Имам насрочени срещи за по-късно сутринта, но мога да те заведа и да оставя кола на разположение.
— Кола на разположение! — развълнувана, тя закри устата си с ръка, защото избухна в смях. — Боже, колко бързо мога да привикна към такива удобства. И за какво ми е кола на разположение?
— За каквото ти хрумне — Бог знае защо, но реакцията й го ядоса. — Или ще се поразходиш из Дъблин пеша, ако предпочиташ.
— Нещо май сме обидчиви тази вечер? — след супата се захвана с печеното с мед пиле. — Готвачът ти е мечта, Роуган. Мислиш ли, че мога да го или я очаровам достатъчно и да измъкна някоя и друга рецепта за Бри?
— Мъже — уточни Роуган. — Опитай. Французин е, дързък и доста избухлив.
— Значи, като се изключи националността, напълно си приличаме. Кажи ми, ще се местя ли в хотел утре?
Бе обмислял въпроса дълго. За него щеше да е много по-добре, ако я настани в апартамента на хотел „Уестбъри“. Много по-удобно и много по-скучно.
— Добре дошла си да останеш в спалнята за гости, ако ти е удобно.
— Много ми е удобно — тя го погледна внимателно, докато набождаше миниатюрно картофче. В дома си изглеждаше спокоен, като самодоволен крал в замък. — Сам ли живееш в тази огромна къща?
— Да — той вдигна вежди: — Това притеснява ли те?
— Да ме притеснява? А, имаш предвид, че някоя нощ, гонен от похот, можеш да пристигнеш в стаята ми? — тя се разхили, с което го вбеси. — Мога да кажа да или не, Роуган, също както и ти, ако аз нахълтам в стаята ти. Попитах само защото ми се струва, че е прекалено голяма за сам човек.
— Това е родната ми къща — обясни той сковано. — Живял съм тук цял живот.
— И е чудесна — тя избута количката, стана и се отправи към шкафа с напитките. Отвори една бутилка и я помириса. Въздъхна с наслада, като усети прекрасния аромат на ирландско уиски. Наля си чаша, върна се на креслото и се сгуши в него с подвити крака — Наздраве! — каза тя и изля уискито в гърлото си. Силен, приятен огън премина през нея.
— Искаш ли още?
— Едно ми стига. За сгряване на душата. Второто сгрява мозъка, казваше често баща ми. А сега искам главата ми да е бистра — постави чашата на количката и се настани още по-удобно. Хавлиената й роба се разтвори при коленете. — Не отговори на въпроса ми.
— Който беше…
— Кой си ти?
— Аз съм бизнесмен, както не пропускаш най-редовно да ми напомняш — облегна се назад и реши да не допусне нито на мислите си, нито на погледа си да се отклоняват към разголените й крака. — Трето поколение. Роден съм и израснах в Дъблин. Закърмен съм от люлката с любов и уважение към изкуството.
— И тази любов и уважение прераснаха в идеята да изкараш печалба от това?
— Точно така — той разклати брендито и отпи. Цялото му изражение говореше точно за това, което беше: мъж, който се чувства удобно с богатството си и е доволен от живота. — И ако печалбата носи удовлетворение, то е нищо в сравнение с духовното удовлетворение, което получаваш, когато откриеш и лансираш нов художник. Особено някого, в когото страстно вярваш.
Маги докосна с език горната си устна. Беше прекалено самоуверен, реши тя и прекалено сигурен за мястото, което заемаше в света. Цялото това отношение просто плачеше да бъде поразтърсено.
— О, значи съм тук, за да те задоволя, Роуган? — той я погледна в развеселените очи и кимна.
— Не се и съмнявам, че ще го сториш, Маги. Някога. На всякакво ниво.
Някога. Всъщност не бе възнамерявала да насочи разговора към такава хлъзгава почва, но изкушението, докато седеше отпуснато и удобно, а умът и режеше като бръснач, се оказа огромно.
— Значи ти ще определиш времето и мястото?
— Традиция е, мисля, мъжът да избере кога да направи първата крачка.
— Ха! — разтреперана, тя се наведе напред и забоде пръст в гърдите му. Каквито и мисли да имаше, да се потопи в романтично изживяване, те изхвърчаха от главата й. — Натикай си глупавите традиции в шапката и си ги носи. Не ги споделям. Може би ще ти е интересно да узнаеш, че сега, на прага на двадесет и първи век, жените сами избират. Истината е, че го правим, откакто свят светува — или поне онези от нас, които са достатъчно умни — а мъжете играят по гайдата ни — тя се облегна назад. — Ще те имам, Роуган, когато и където аз реша.