Учуди се как подобно невероятно изказване хем го възбужда, хем го кара да се чувства неловко.
— Баща ти е бил прав, Маги, когато е казвал, че ти си наследила темперамента му. Имаш го в излишък.
— И какво от това? Твоят тип ми е познат — яростта придаваше богати нюанси на гласа й. — Предпочиташ жената да си седи кротичко, да мечтае по малко, да се грижи за капризите ти и да таи надежда, докато романтичното й сърце отчаяно бие в гърдите й, че няма да пропуснеш да й хвърлиш втори поглед. Ще е като светица, когато сте сред хора и розовите й устни никога няма да отронят горчива дума. И когато ти избереш времето и мястото, тя ще се превърне в истинска тигрица, ще задоволи и най-похотливите ти фантазии, а щом светлината се появи, отново ще се превърне в безлично същество.
Роуган изчака, за да е сигурен, че е свършила, вдигна чашата с бренди и прикри усмивката си.
— Доста точно го каза.
— Глупак!
— Сръдла! — отбеляза той любезно — Искаш ли десерт?
Смехът напираше в гърлото й и тя му даде воля. Кой можеше да предположи, че ще започне да го харесва?
— Не, да те вземат дяволите. Няма да отвличам горката прислужница от телевизора или от флирта с иконома, или както там си прекарва вечерите.
— Икономът ми е на седемдесет и шест и не флиртува с прислужниците.
— Какво ли знаеш ти — Маги се надигна и се отправи към лавиците с книги. Подредени по азбучен ред според името на автора, забеляза тя и едва не изсумтя. Трябваше да се досети, че ще цари пълен ред.
— Как се казва?
— Кой?
— Прислужницата.
— Искаш да знаеш името на прислужницата?
Маги прокара пръст по том на Джеймс Джойс.
— Не. Искам да разбера дали ти знаеш името й. Изпитвам те.
Той зяпна, затвори уста и изпита облекчение, че Маги е с гръб към него. Какво значение имаше, дали знае името на една от прислужничките си? Колийн? Морийн? По дяволите! Икономът му имаше грижата за домашните помощници, Бригит? Не, по дяволите, май беше…
— Нанси — обяви той. Почти бе сигурен. — Тя е сравнително отскоро. Едва ли има пет месеца. Искаш ли да я повикам, за да се запознаете?
— Не — Маги небрежно мина от Джойс на Кийтс. — Просто ми бе любопитно, това е всичко Роуган. Имаш ли други книги тук освен класика? Например някое хубаво криминале, с което да убия времето.
Библиотеката му, сбрала изключително първи издания, бе една от най-добрите в страната, а тя я критикуваше, защото нямало произведения, писани за пари. С известно усилие въздържа яда си.
— Мисля, че може да се открие нещо от лейди Агата.
— Англичани ли са, не ми ги хвали — тя сви рамене. — Не са достатъчно кръвожадни по принцип. Като се изключат хората на Кромуел и цялата нанесена от тях разруха. А! Това какво е? Данте на италиански?
— Не е ли очевидно?
— Можеш ли да то четеш, или е само за фасон?
— Справям се доста добре.
Тя отмина и този том, надявайки се да попадне на нещо по-съвременно.
— Не усвоих достатъчно езика, докато бях във Венеция. Понаучих предимно жаргона и малко от литературния език — извърна глава и се засмя широко. — Творците са чешити във всяка страна.
— Забелязал съм — той стана и отиде до друга полица с книги. — Може би търсиш нещо подобно? — подаде й Червения дракон от Томас Харис. — Доколкото си спомням, няколко души са убити но зверски начин.
— Чудесно — тя мушна книгата подмишница. — Е ще ти кажа лека нощ, за да можеш да се върнеш към работата си. Благодаря ти за храната и подслона.
— Моля — той се настани зад бюрото, взе писалка и я завъртя с пръсти, а очите му не се откъсваха от нея. — Искам да тръгнем точно в осем. Трапезарията е в края на този коридор, вляво. Закуската се сервира от шест нататък.
— Гарантирам ти, че на мен няма да ми бъде сервирана в този безбожен час, но ще съм готова за осем. — Импулсивно се върна при него, сложи ръце на облегалките на стола му и сведе лице близо до неговото: — Знаеш ли, Роуган, и двамата сме точно това, което другият не желае и от което няма нужда… в личен план.
— Напълно съм съгласен с теб… в личен план.
Кожата й, нежна и бяла, както се виждаше през разтворилата се при врата хавлия, миришеше на грях.
— И тъкмо затова според мен ще имаме възхитителна връзка. Та ние почти нямаме общ терен, на който да стъпим, нали така?
— Да — погледът му се плъзна към устните й и се задържа там. — А и той е доста нестабилен под крака та ни.
— Обичам опасните изкачвания.
Тя се наведе още малко напред — няколко сантиметра и леко ухапа долната му устна.
Пламък премина през него и го удари право в слабините. Все пак успя да я увери:
— Предпочитам да стъпвам здраво на земята.